Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (49)

49.

Неделя, 1 март

Зъба го намери след двайсет минути педантично търсене. Дистанционното беше в дъното на една лавица над няколко рокли в калъфи против прах, окачени в гардероб в една свободна стая. Когато излезе на площадката и натисна копчето, стената в края се плъзна бавно настрани, разкривайки стъклена врата — същата, която бе видял през прозореца.

Изчака стената да се плъзне докрай и пристъпи напред. За свое отвращение видя през стъклото контейнерите с влечуги. Постоя малко, за да се увери, че нито едно не се е измъкнало, стисна ножа си и мина през стъклената врата, като моментално сбърчи нос от острата, кисела воня на държаните тук твари.

Освети помещението, като през цялото време беше нащрек дали жената няма внезапно да се появи. И още по-нащрек за нещо на пода или на тавана.

В центъра на помещението имаше голям овлажнител на въздуха, който бръмчеше равномерно. Беше влажно и топло, сякаш се намираше в тропиците. На пода се търкаляха няколко изпочупени вивариума, а на лавицата над тях имаше няколко куки за змии с различни размери и чифт дебели ръкавици с дълги ръкави. Като се изключи тази малка площ и мястото при прозореца, останалата стая беше изцяло заета от стъклени вивариуми. Всеки беше свързан с тръбички за вода и имаше собствено осветление, а повечето създания вътре бяха напълно неподвижни.

Докато беше в армията и служеше в пустинна или тропическа среда, оцеляването на Зъба отчасти зависеше от това да не бъде ухапан от нещо отровно и той познаваше доста добре опасните влечуги и паякообразни.

В един контейнер с малки камъни, пясък и растения имаше блестящ черен паяк с дължина около седем и половина сантиметра. На гърба му се виждаше нещо като кожена торбичка с формата на топка за ръгби. Фуниеобразен, разпозна го той. Способен да убие човек за петнайсет минути. В друга миниатюрна тропическа гора видя грозната черна черупка на голям скорпион. Ако не получи бързо антидот, ужилването му беше фатално дори за силен човек в отлична форма. Други вивариуми със запотени стени съдържаха няколко малки жаби с цвят охра и черни очи. Златни дърволази, смятани за едни от най-смъртоносните създания на света.

До тях имаше вивариуми с малки змии. Пясъчни усойници. До отсрещната стена се намираше най-големият контейнер със страна около шест стъпки, пълен с тропически растения, между които спеше огромен питон с издутина в средата.

Гризач от фризера?

В друг контейнер имаше кафяви хлебарки. Отвратителните създания бяха дълги цели пет сантиметра и пълзяха едно върху друго. Гадост.

Малко неща можеха да го накарат да потръпне, но тази стая успяваше. И главата му беше пълна с въпроси. Защо прозорецът беше закован? За да спира светлината или за по-голяма сигурност?

Защо стаята се пази в тайна?

Държиш в тайна само нещо, което искаш да скриеш. Какво искаше да скрие Джоди Бентли — тези създания или нещо друго?

Излезе от стаята, затвори вратите и върна дистанционното на мястото му. През следващите три часа претърси всички стаи, като внимаваше да не оставя следи. Не намери нищо.

Спря неподвижно в коридора и се замисли. Дали флашката, а може би и парите не бяха скрити в някой стъклен контейнер, пазени от отровното войнство? Нямаше намерение да си пъха ръката в който и да е от тях, дори с най-дебелите ръкавици. Щеше да изчака Джоди Бентли да се прибере и да му ги извади. Без ръкавици.

Или парите и флашката изобщо не бяха тук? Може би ги беше прибрала в някой трезор.

Погледна часовника си. Десет минути след полунощ. Доста късно за излизане в неделя вечер. Особено за скърбяща вдовица.

Къде беше тя?

Къде бяха нещата, по дяволите?

Той самият къде би ги оставил?

В толкова голяма къща възможностите бяха безкрайни. Стаята с влечугите беше една от тях. Можеше да са горе, на тавана, или заровени някъде в градината.

Би могъл да търси цяла седмица и да не ги намери. Имаше нужда от Джоди. Десет минути, прекарани насаме, и тя щеше да му каже. Щеше да го умолява да му каже. Да крещи къде ги е скрила.

Никой, към когото се бе обръщал за информация, не беше запазвал мълчание.

Върна се в кухнята и погледна отново бележника, който беше видял по-рано на плота. Вгледа се по-внимателно. Имаше едва видими следи от нещо написано.

Отиде при хладилника и намери в отделението за плодове и зеленчуци онова, което се надяваше. Лимони в мрежичка.

Взе един, сряза го наполовина и изстиска сока му върху следите по горния лист.

Когато се увери, че го е напоил добре, прибра двете половини лимон в джоба си, за да не оставя влакна от ръкавиците си по тях, отиде до фурната, включи вентилатора на 170 градуса и сложи листа вътре.

През няколко минути отваряше да погледне. Накрая се усмихна, извади листа и го сложи на поставката.

Изключи фурната и се загледа в кафявия надпис, появил се като с магия. Беше научил този трик още като дете.

ОРГАНЗА. ЕМИРАТИ 422 ДУБАЙ.

11:35. ПАСПОРТ!

Моментално потърси „Органза“ на телефона си.

Платове органза…

Торбички за подаръци органза…

Круизен кораб „Органза“. Флагманът на нашия флот!

„Ориент енд Оксидънт Круиз Лайнс“.

Това ли беше направила скърбящата вдовица? За това ли е похарчила част от откраднатите фалшиви двеста хиляди долара? Да се разсее от съкрушителната мъка?

Колко сладко.

Колко време щеше да отсъства? Със сигурност достатъчно, за да може той да разглоби къщата. Не знаеше колко дълго може да остави влечугите, дори с включени таймери на хранилките. Вероятно няколко дни? Или седмица? Но не повече. Или бе помолила някой да ги наглежда, който със сигурност щеше да му осигури полезна информация, или планираше да се върне след седмица или най-много след две.

В хотела щеше да намери в интернет графика на „Органза“ и да провери в кои пристанища ще спира. Реши утре да иде да си поговори със строителите. Да види какво може да научи от тях. Очакваше завръщането й с нетърпение. Какви ли парчета щеше да занесе на Йосарян? Обичаше да награждава другаря си за търпението му с части от телата на жертвите си. Благодарение на добре оборудваната й кухня можеше да вземе нещо наистина вкусно. И изсушено чрез замразяване.