Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (26)

26.

Сряда, 25 февруари

Беше ярка, слънчева, но мразовита лондонска сутрин — от онези, в които градът изглежда най-красив. Криминалният подиатрист Хейдън Кели току-що се беше върнал от дълъг престой във влажната Азия и градът му се струваше по-прекрасен от всякога. Открай време обичаше да прави дълги разходки по Харли стрийт с нейните строго красиви тухлени сгради от епохата на крал Джордж — нещо, което правеше години наред, преди да започне да пътува често в чужбина. Радваше се да види отново добрата стара Англия.

Беше мъж с яко телосложение на четиридесет и няколко, с къса кафява коса и загоряло дружелюбно лице. Облечен консервативно, но елегантно в изискан черен костюм, светлосиня риза и черна копринена вратовръзка, той седеше зад бюрото си в просторния си кабинет за консултации с френски прозорци от едната страна и гледаше петнайсетте видеофайла, които бяха пристигнали току-що в Дропбокс папката му от старши детектив Рой Грейс.

Графикът му за сутринта беше свободен. Неотдавна беше избран за декан на педиатричната хирургия — неговата „благотворителна работа“, както я наричаше, тъй като мястото не беше платено, но отнемаше много от времето му. Беше отдаден повече от двайсет години на професията, която бе така добра с него, и се радваше, че може да й върне нещо. Беше оставил тази сутрин свободна, за да се справи с купчината имейли, които със сигурност го очакваха. Обади се на рецепцията, помоли да не го безпокоят през следващите два часа и отвори първия видеозапис, озаглавен „Парк Роял Уест, Ню Йорк, лоби, 18 февруари, 22:12 ч.“

След няколко секунди видя жената, описана му от старши детектива. Беше на около трийсет и пет, в елегантно черно палто и високи до коляното велурени ботуши. Излезе от асансьор и отиде на рецепцията, където като че ли освободи стаята си. След това излезе през въртящата се врата.

Кели пусна записа през софтуера за анализ на походката и отвори следващия файл. Той показваше залата за пристигащи на летище „Дълес“ във Вашингтон. След няколко минути видя същата жена от „Парк Роял Уест“ да бута количка за багаж, след което продължи със следващите файлове. Всички те показваха картини от залата за заминаващи по вътрешни линии.

След около час работа със софтуера образът замръзна на изхода за полет 13:05 на „Делта“ за Атланта. Към портала вървеше жена с мека сива филцова шапка, тъмни очила и кремав костюм с панталони.

Кели се оживи и отпи глътка вряло колумбийско кафе, пусна записа на забавен кадър и щракна да увеличи картината. После щракна отново. И отново. Образът й стана размазан и беше невъзможно да определи дали лицето е същото като на жената от „Парк Роял Уест“ и от снимките, които му бяха пратили. Под шапката почти не се виждаше коса — или я беше прибрала, или подстригала.

Погледна статистическите данни, изплюти от софтуера му. Различните елементи от походката съвпадаха. Откакто беше създал метода си за идентифициране на човек по характерни особености в походката му, включващ преценяване на движенията на цялото тяло от главата до петите, той бе излизал неведнъж с експертното си становище и доклади, като помагаше и на други да се заемат със същото. През петте години, откакто бе разработил последните подобрения на технологията, достоверността й стана несъмнена. Неотдавна беше излязъл учебникът му, първият в тази област.

Всяко човешко същество вървеше по различен начин и някои се отличаваха повече от други. Всяка походка беше точно толкова уникална, колкото и ДНК, но качеството на записа беше важен фактор за точността на анализа — както казваше самият Кели, когато му даваха некачествени видеозаписи, „боклук на входа, боклук на изхода“.

Беше само въпрос на време той и екипът му да усъвършенстват технологията до степен да ползват записите и на компании, които ползват некачествени камери и никога не си правят труда да ги подновят, а очакват силите за сигурност да правят чудеса със записи, на които понякога не можеше да се различи дърво от уличен стълб, какво оставаше за чертите на човек. Понякога се питаше дали изобщо са чували за дигиталната епоха. Допълнителното време и разходи на компаниите, които не обновяват технологиите си, излизаха солени в много отношения.

Дори по положението на крака софтуерът беше в състояние да отличи някого в тълпа с доста висока точност. Когато разполагаше с качествени записи на движещ се човек, сигурността на идентифицирането беше много висока. Технологията можеше да помогне да се определи дали някой е присъствал или не на местопрестъплението. Софтуерът търсеше не само сходствата, но преценяваше и разликите. Можеше да търси отделни аспекти от походката, при което процесът на изключване бе жизненоважен.

За щастие, качеството на тези записи беше добро. Нямаше съмнение, че жената, която гледаше в момента, беше същата, която бе напуснала хотел „Парк Роял Уест“.

С много доволна усмивка на лице той вдигна телефона, облегна се във въртящото се кожено кресло и се обади на Рой Грейс.