Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (79)

79.

Сряда, 11 март

Рой Грейс не можеше да заспи. Умът му още работеше на пълни обороти, а и на Ноа му никнеха зъбки и плачеше почти непрекъснато въпреки усилията им с Клио да го успокоят.

Всеки път, когато Ноа утихваше и заспиваше, Грейс се връщаше в леглото и затваряше очи, заслушан в дишането на сина си. Още го преследваха ужасни спомени за няколко смъртни случая на бебета от времето, когато беше униформен полицай. Знаеше, че Ноа вече може да се върти в креватчето си и че опасността от прегряване е по-малка. Рискът обаче си оставаше.

Лежеше буден и в ума му се редуваше безкрайна редица имена, сякаш четеше кратки новини в долната част на телевизионен екран. Джоди Данфорт; Джоди Бентли; Джоди Кармайкъл; Джема Смит; Джудит Форшоу. И след последното обаждане на Кели Никълс беше добавил още едно — Каси Данфорт. Сестрата на Джоди, загинала при падане от отвесна скала, докато двете с Джоди се разхождали по време на ваканция със семейството.

Сестра й паднала от скала. Годеникът й паднал в пропаст. Първият й съпруг умрял от ухапване на отровна змия. Вторият й съпруг също умира от ухапване. Поредица имена, някои истински, други фалшиви.

Беше потърсил в Гугъл Кристофър Бентли и бе открил, че е бил виден херпетолог и автор на книги за отровни създания. Съпругата му Джоди също се споменаваше, но нямаше снимка. Бентли имаше и голям сайт, но той в общи линии беше форум за споделяне на информация между херпетолози и от няколко години нямаше нови теми, освен няколко изказвания на съболезнования.

При търсенето си попадна и на много некролози, включително в „Таймс“, „Телеграф“, „Гардиън“ и „Индипендънт“, както и една хумористична и леко цинична статия в „Спектейтър“, в която се говореше за иронията човек, имал вземане-даване с много от най-опасните змии, скорпиони и паяци в естествената им среда, да умре от ухапване в собствения си дом. По-нататък статията предупреждаваше читателите за опасността от експертите и цитираше покойния Питър Устинов, че ако светът експлодира, последните думи ще бъдат на някой специалист, който обяснява как това не може да се случи.

Въпреки обширната информация за първия й съпруг Грейс не успя да намери нищо за по-ранния живот на Джоди Бентли, освен няколко кратки споменавания. През последните няколко седмици обаче за нея се говореше много във връзка с финансовите машинации на Уолт Клайн и трагичната му смърт.

През нощта, която му се струваше едновременно дълга и къса, в главата му постепенно започна да се оформя план за действие.

Накрая потъна в дълбок сън. Сякаш само секунди по-късно будилникът му иззвъня. Беше пет сутринта. Грейс натисна копчето напълно буден. Трябваше да бъде буден. За дрямка не можеше да става и дума. И се чувстваше странно бодър и пълен с енергия.

Завъртя се в леглото и целуна Клио по бузата. Тя не се размърда. Много внимателно и бавно, за да не я събуди, той се измъкна от леглото в мразовития въздух в стаята. Изгълта чашата вода на нощната масичка, влезе в банята, затвори след себе си, запали лампата и се погледна малко сънено в огледалото. Реши, че изглежда ужасно. И въпреки това се чувстваше добре.

Планът му беше рискован; Касиън Пю можеше да го отхвърли на мига. Но Грейс беше обхванат от вълнение. Сложи паста на електрическата си четка за зъби и през следващите две минути се занимава усърдно с устата си, като се чувстваше все по-уверен в това, което трябва да направи.

Отиде в стаята на Ноа по халат и пантофи и нежно постави длан върху гърба на сина си, за да провери дишането му, след което тихо слезе долу. Хъмфри радостно скочи към него.

Грейс клекна и го погали.

— Ще те изведа, Хъмф, но днес няма да тичаме. Ще ти се реванширам утре, нали?

Отвори задната врата и излезе на слабата светлина на утрото със запален фенер. Ароматът на мокра трева и тишината го изпълниха със спокойствие. Харесваше му тук. Това малко късче от рая. Луната беше увиснала ниско над хоризонта. Всичко наоколо го караше да почувства колко незначителен е във вселената. Прашинка. Появила се на този свят само за миг.

Хъмфри клекна и остави купчинка, после изтича към него с доволен вид.

— Добро момче! — Грейс клекна и го потупа. Отиде до кокошарника и видя на лъча на фенера, че кокошките пак са на покрива — явно още не бяха готови да започнат деня си. — Здрасти, момичета! Какви са плановете ви за днес? Може би да снесете няколко яйца? Да оберете банка? Да извъртите някоя интернет измама? Да ми помогнете да прибера на топло няколко лоши?

Върна се в къщата и сложи купа каша в микровълновата. Докато машината бръмчеше, взе шест зрънца червено грозде от хладилника. Клио беше чела някъде, че шест зърна червено грозде на ден предпазват от стареене и какви ли не болести. Харесваше му живия й интерес към здравословния начин на живот.

Преливащ от радостно вълнение, направи първите си телефонни обаждания, като се извиняваше за ранния час. Беше си хазарт. Чист хазарт. Но Грейс бе убеден, че е правилно да опита.

Когато приключи, изяде кашата, която вече беше изстинала, но той почти не забеляза в нетърпението си да стигне до работата. Забърза нагоре. Клио седеше в леглото и проверяваше съобщенията на айфона си.

— Много работа ли имаш днес? — попита той.

— Пет аутопсии — каза тя. — Ти?

Той й разказа набързо плана си.

— Харесва ми! — отвърна тя. — Но можеш ли наистина да го направиш?

Той сви рамене.

— Ще опитам!

Взе душ, избръсна се, облече се бързо и излезе от къщата малко след шест. Тъкмо спираше на мястото си на паркинга в шест и двайсет, когато телефонът му иззвъня.

Беше Глен Брансън. Грейс пресметна набързо — във Франция беше един час по-късно.

— Bonjour! — поздрави той. — Ça va?

— Merde! — мрачно отвърна Брансън. — Мисля, че това е подходящата дума.

— Казвай.

Слуша го няколко минути, изгубил дар слово.

— Изчезнал? Избягал?

— Използвал е стария трик на Тед Бънди със счупената ръка. Прилъгал един надзирател да влезе в килията в болничното крило да му помогне да си свали тениската, надвил го, проснал го в безсъзнание, вързал го, запушил му устата и го сложил на нара си с лице към стената, като го завил презглава с одеялото. Оставил двете половини на гипса си при него.

— Никой ли не е проверил проклетата му ръка, когато са го задържали?

— Явно не. Завели са го направо в болницата на затвора.

— И така да е, как е успял да се измъкне? Нали всичко се охранява?

— Засега никой не знае. Може би през канализацията.

— Мамка му! — изруга Грейс, когато Брансън свърши. — Мамка му! Явно това е стилът му на действие. Коварен кучи син, чувал съм издирвани хора да използват подобни похвати с гипс или патерици, за да отвлекат вниманието от лицата си, когато минават през летища. Явно е направил точно това. Но как французите са го допуснали, по дяволите? Измъкна се за втори път и има всички проклети основания да ни се надсмива. — Господи, макар че вината не беше негова, какво щеше да обяснява на Пю?

— Да се надяваме, че му се е наложило да гази в доста merde — отвърна Брансън.

— Да. Ама и ние сме нагазили здравата.