Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (107)

107.

Петък, 13 март

Няколко минути след уговорения час Джоди Кармайкъл слезе от таксито пред „Гранд Хотел“ на ярката слънчева светлина и силния бриз.

Беше останала в дома си по-малко от час. Имаше достатъчно време да вземе душ и да се облече подходящо за обиколка в Брайтън с потенциалната си следваща жертва и беше в добро настроение. Махмурлукът й се бе изпарил напълно от тренировката във фитнеса, беше приключила с пазаруването за вечерята и тревогите й за Сайлъс временно бяха избутани на заден план. Прическата й беше точно такава, каквато я харесваше, ноктите на пръстите и краката й бяха оправени и лакирани, беше облечена елегантно в палто от леопардова кожа върху зелен пуловер, широки панталони и боти с високи токчета. Знаеше, че изглежда чудесно. Беше решила да не шофира, защото имаше чувството, че обядът и следобедът с Дж. Пол Корнел може да включва още алкохол.

— Еха! — каза той, докато вървеше през лобито към нея. — Еха!

Тя се усмихна и го погледна в очите.

— Същото се отнася и за теб!

Корнел беше облечен в черна риза с къса яка, закопчана догоре, чудесен тъмносив костюм и скъпи на вид черни обувки.

— Имам чувството, че съм спечелил от лотарията! — каза той.

Тя се ухили.

— И аз.

— Предлагам ти да хапнем нещо леко тук. Поръчах бутилка „Моет“ в кофа лед и две салати от омар в апартамента си. Как ти звучи?

— Доста добре — с топла усмивка отвърна тя. — Да не си намислил да ме прелъстяваш?

— Ако брачните ми такъми бяха във форма, определено щях да го направя, скъпа. Но се боя, че дните ми на прелъстител отдавна отминаха. Така че си в безопасни ръце.

— Жалко, не мислиш ли? — Тя отново се ухили. — Но съм сигурна, че има и други начини.

 

 

Час и половина по-късно сребристото бентли пътуваше през плетеницата неравни, тесни улички. Уайтхоук Истейт, на североизток от Брайтън, се състоеше от построени след войната къщи и бунгала и имаше чудесен изглед към юг и изток.

Джоди и Пол се бяха разположили на задната седалка, хванати под ръка.

— Значи си израснал тук? — попита тя.

— Да, по онова време беше доста тежко — каза той с калифорнийския си акцент. — Имаше много свестни хора като майка ми. Но през петдесетте това място беше рай и за негодниците. Ченгетата не смееха да оставят колите си тук, защото ако го направеха, щяха да ги заварят на трупчета!

— Но сега изглежда приятно — рече тя.

— Ъхъ. — Той се взираше напрегнато през прозореца. — Бихте ли завили надясно, ако обичате — каза на шофьора. И след няколко секунди добави: — Ако не се лъжа след толкова години, сега наляво.

— Какво е чувството да се върнеш отново? — попита тя.

— Странно. Сякаш… сякаш нищо не се е променило и в същото време е така различно… По онова време нямаше толкова много коли. Нито сателитни антени. — Той се усмихна тъжно и се обърна към нея. — Все виждам познати неща и е като… — Сви рамене и замълча.

— Като какво?

Той поклати глава.

— Може би беше грешка да те водя тук. Може би това не е човекът, който трябва да ти показвам.

— Разбира се, че е. Намирам те за завладяващ. Искам да знам всичко за теб. Мисля, че онова, което си постигнал в живота си, е невероятно.

Корнел се пресегна и потупа шофьора по рамото.

— Тук! Спрете! Спрете! — развълнувано каза той. После се обърна към Джоди и посочи през прозореца й малка къща на калкан, кацнала на възвишение над тях. Градината беше същински склад за отпадъци, пълна с изпотрошени мебели, гниещи врати, количка от супермаркет, ръждясал автомобилен двигател, няколко гуми, парчета бетон и стари тухли, всичко това насред бурени.

— Интересно изкуство — отбеляза тя.

— Тази къща! В нея израснах! Мама се грижеше за градината. — Той поклати глава. — Как… как може някой да я зареже така? — Погледна опечалено спретнатите дворове и цветята на съседните къщи. — Господи, съжалявам. Май направих грешка. Не биваше да се връщам.

— Не — каза тя. — Радвам се, че ми показа. Нищо в живота не остава същото, нали? Хубаво е понякога да си сантиментален.

Той продължи да се взира навън.

— Не мога да повярвам какво е станало. Мама толкова се гордееше с градината. — Поклати отново глава.

— Миналото е друга страна, в която правят нещата по различен начин.

— Да, определено. Знаеш ли, махнах се, когато бях на осемнайсет. Чудно ми е кой ли живее тук сега.

— Искаш ли да почукам на вратата и да разбера?

Той й се усмихна.

— Сигурен съм, че няма да е някой, с когото бихме искали да си поговорим. Е, защо не ми разкажеш повече за себе си? Снощи каза, че си от Брайтън. Къде беше домът на семейството ти?

Моментално забеляза, че въпросът му я смути.

— О, да, първоначално, но после се местихме често заради работата на татко.

— С какво се занимаваше той?

— Работеше за една банка и непрекъснато го прехвърляха от едно място на друго из цялата страна. През цялото време бяхме движение, нали разбираш. Беше ми трудно като малка, непрекъснато сменях училища. Тъкмо си намериш нови приятели и трябва да се сбогуваш с тях и да се местиш отново.

— Къде в града си се родила?

— В някой родилен дом. Честно казано, не помня.

— Ами родителите ти? Още ли са живи?

— Не.

— Съжалявам — рече той. Каза на шофьора да продължи до училище „Дороти Стринър“, където бе учил. През целия път непрекъснато коментираше местата от младостта си. И през цялото време подхвърляше по някой въпрос на Джоди, мъчеше се да я накара да говори за себе си. Но тя избягваше всеки или с лъжа, или като му казваше, че ровенето в миналото й причинява болка.

Когато лимузината зави на алеята пред къщата й на Родийн Кресънт малко след шест вечерта, той не беше научил почти нищо повече от онова, което знаеше от самото начало.

Знаеше обаче, че наблюдателите му ще видят благодарение на джипиес предавателя къде точно се намира.

— Хубава къща си имаш — каза той, докато колата спираше пред вратата. — Стилът ми харесва. Как би го нарекла — съживен Тюдор?

Тя се разсмя.

— Наистина ли си бил толкова дълго извън Англия, че да забравиш? Това е имитация на Тюдор.

— А, вярно. Но тази къща не ми изглежда просто имитация. Може би твоята естествена красота я прави по-хубава — каза Потинг и й намигна.

— С ласкателство може да се стигне къде ли не. Ако имаш време, ще те разведа набързо.

— Ще намеря време! По дяволите, разполагаме с цяла вечер.

— Чаша чай и малко от домашния ми кейк, като влезем? — предложи тя.

— Би било грубо да откажа.

— Да. Много грубо. И не си размислил за вечерята, нали?

— Ами предполагам, че и това би било много грубо.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Харесвам те — каза. — Много те харесвам.

Шофьорът отвори багажника, Корнел извади от него тежка торба на „Бътлър Уайн Селър“ и й я подаде.

— Взех малко шампанско, червено и бяло вино от този местен магазин. Портиерът ми го препоръча.

— Значи си решил, че си падам по пиенето?

— Съдейки по снощи и по количеството шампанско по време на обяда. — Той се усмихна. — По кое време да кажа на шофьора да дойде да ме вземе?

Тя прошепна в ухото му:

— Какво ще кажеш за утре по обед?