Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (20)

20.

Понеделник, 23 февруари

Приятелят на Шелби Стонър Дийн Уорън седеше срещу него в пъба преди няколко седмици.

— Нали знаеш какво си? Шибан динозавър! — каза Дийн. — Никой вече не обира къщи. Защо да се мотаеш, да скиташ нощем навън и да поемаш такива рискове? Всеки, който има нещо ценно за крадене, си е подсигурил аларми, прожектори, кучета, камери и какво ли не. Има много по-добри неща с много по-малки шансове да те спипат — при това с по-леки присъди. Можеш да изкарваш по няколко хилядарки седмично от пробутване на наркотици или шашми по интернет, нали така? Или да отмъкваш скъпи коли като онази, която карам сега. Рейндж роувърите вървят най-добре. Просто устройство, което разбива кодовете за вратите и запалването, и за няколко минути си го отмъкнал. В момента най-скъпите вървят по десет бона! По пет бона за мерцедес кабриолет! Дванайсет часа след отмъкването им са натоварени на контейнер и заминават от Нюхейвън за Близкия изток или Кипър!

— Значи трябва само да я отмъкнеш и да я доставиш някъде, така ли? — попита Стонър.

— Нищо работа — отвърна Уорън. — За два часа можеш да се научиш да работиш с устройството. С него и с другото, което отваря за секунди всяка врата на гараж. Аз мога да те науча. По-бързо е, ако са двама души. Можем да направим куп пари за една нощ, или по-добре за един ден. През деня е най-добре. Шансовете да те спрат са по-малки. Сериозно, можеш да се научиш да използваш устройствата, друже.

Но Шелби Стонър не се оправяше с новите технологии — просто не ги разбираше. Можеше да прави основни неща, като да напише есемес, да влезе в интернет и понякога да снима с телефона си.

— Не е по моята част. Обичам си обирите, друже.

— Добре, но пак можеш да ми помогнеш, нали? Така де, да си помагаме един на друг.

— Как?

— Ще ти давам комисиона за всяка кола, която набележиш. Рейндж роувъри, бентлита, биймъри, мерцедеси, поршета — всичко, което е скъпо. Дават ми поръчки, нещо като списък за пазаруване на коли, нали чаткаш? Така че ако видиш нещо по-така — например в гаража, докато обираш — пусни ми есемес с номера и адреса, а аз ще ти давам по пет процента от онова, което спечеля. Става ли?

— Само трябва да ти пусна есемес, така ли?

— Да.

— Когато видя кола, която е в списъка ти?

— Точно така.

— Звучи ми като пари за нищо.

— Именно. С дрогата е същото. Пари за нищо.

Стонър не отговори. Бяха водили тази дискусия и преди, бяха спорили до късно през нощта, все по-неразбрано и по-упорито, докато се напиваха все повече и повече. За него дрогата беше нещо неморално, за разлика от обирите.

Дрогата унищожаваше живота на хората. Обирите пък си бяха игра — винаги са били. Вземаш неща от къщите на богаташите и застраховката ги покрива. Какъв е проблемът? Вярно, случва се да вземеш нещо ценно, разни сантиментални боклуци като медалите от войната на някой дъртак, който се съсипва и после цяла страница на „Аргъс“ го показва как гледа разбит и тъжен. Но хората трябва да помнят какво пише в Библията за материалните блага. Всички идваме на този свят голи и си отиваме голи. Шелби нямаше много неща в живота си, към които да проявява сантименталност. На седем социалните работници го отнеха от алкохолизираната му майка след развода й с баща му и беше сменял едни приемни родители с други, докато не влезе за първи път в затвора. Не разбираше много сантименталните неща. Никой не получава обяд от сантименталност. Докато той беше обядвал много пъти от обирите.

Беше обрал първата си къща на петнайсет — един съсед в предградието на Брайтън Уайтхоук. С цялата си глупост не си беше сложил ръкавици и няколко седмици по-късно го спипаха, след като го задържаха за пътуване без билет. Отпечатъците му съвпадаха с онези на видеокамерата, която беше продал на един търговец на крадени вещи, който пък беше ударен от едно ченге под прикритие.

Когато излезе от затвора за малолетни две години по-късно, по-голям и по-отракан, макар не и по-мъдър, вече се беше досетил, че те очаква една и съща присъда, независимо дали си обрал бедна къща, или богата. Затова реши да се специализира в богатите домове в Брайтън, където винаги имаше на какво да попадне.

През следващите двайсет години си докарваше приличен живот, въпреки че го хващаха твърде много пъти, за да ги брои. Нямаше нищо против затвора. Обичаше да чете и престоят зад решетките му даваше възможност да утолява тази своя страст. В килията му имаше телевизор, храната ставаше, а много от рецидивистите му бяха познати.

Сега беше навън близо година — един от най-дългите периоди на свобода, които помнеше — и му се бяха струпали доста неща на главата. Преди десет години на жена му Трикси най-сетне й писна от безкрайните му влизания в затвора, докато тя се оправяше вкъщи с три малки деца. Беше се запознала с друг и бе заминала в чужбина с децата Робърт, Джордж и Еди, като ги беше настроила срещу него.

Така и не получи вест нито от нея, нито от ситните копеленца. А когато престана да мисли за това, си даде сметка, че всъщност не може да вини хлапетата. Колко време изобщо беше прекарал у дома с тях? Всеки път, когато прекрачваше прага, се чувстваше като чужд човек.

Осъзнаваше, че сега иска онова, което някога бе имал и беше изгубил. Да бъде женен, да има деца, да живее в хубава къща, да кара хубава кола. Но най-вече да бъде добър баща. Родител. Бащата, когото самият той никога не бе имал.

Но как?

Наближаваше четиридесет, имаше 176 присъди и знаеше, че няма да е толкова лесно. Малко хора биха се съгласили да му дадат работа, а и повечето ограничени възможности бяха за мизерни пари. Най-добрата му надежда бе да продължи с доходоносния занаят, който знаеше — и да се надява от все сърце да бъде достатъчно хитър, за да не го спипат за пореден път.

Виждаше се с една жена, Анджи Бунсен. Тя беше на трийсет, имаше къща и работеше като деловодителка в счетоводна фирма. Знаеше всичко за миналото му и нямаше нищо против. Снощи в леглото му каза, че го обича. Искаше да роди детето му. Той й предложи, докато лежаха прегърнати, и тя каза да, ще се омъжи за него. При едно условие. Никакви обири повече. Не искаше съпруг, когото ще вижда само в стаята за свиждане. Не искаше да лъже децата им, че татко е заминал по работа, или по-лошо, да ги води да го виждат в затворническо облекло.

Беше й го обещавал и преди. Пусна й лъжата, че си е намерил работа като хамалин в склад за автомобилни части и че често остава до късно и има и нощни смени, и тя му повярва. Снощи беше по-щастлив от всеки друг път. Искаше да й купи пръстен с голям хубав камък, да го сложи на пръста й и да я заведе на някое прекрасно слънчево място — някъде, където заслужава да бъде.

Анджи!

Наистина я обичаше. Обичаше името й. Обичаше нежността й. Доверчивите й очи. Ако можеше само да събере достатъчно пари, за да й даде всичко, което искаше и което тя заслужаваше. Имаше няколко начина бивши престъпници да правят законно пари. Един от тях бяха продажбите по телефона. Беше чул от един съкилийник преди няколко години, че някои телешопове не се интересуват от миналото ти, стига да можеш да продаваш. Но той не беше сигурен, че го бива като търговец. Другата възможност беше да кара такси и тя изглеждаше по-привлекателна. Собственик на такси можеше да си докара по петдесет бона на година в Брайтън. Помощник-шофьор печелеше много по-малко.

Но цената на лиценза за такси сега беше 48 000 паунда. И в този момент разликата между тази цена и сумата, с която разполагаше, беше точно 47 816 паунда. Сигурно щеше да изкара още няколко стотачки, ако продаде боклучавата си кола — петнайсетгодишна ръждясала таратайка „Фиат Панда“. Но засега тя му трябваше.

Четиридесет и осем хилядарки не беше непреодолима пропаст. От време на време „Аргъс“ пускаше списък на двайсетте най-скъпи имота в града.

Сякаш го правеха специално за него!

Беше помъдрял през годината си на свобода. Нямаше смисъл да краде евтини боклуци — урокът, който беше научил след обира в Уайтхоук. Затова правеше проучвания в интернет и се научи да различава скъпите бижута и маркови часовници. Вече се смяташе за нещо като експерт по тях. И бе набелязал някои къщи, в които най-вероятно щеше да намери такива неща. През последните седмици следеше движението на собствениците им.

Чувстваше се готов.