Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (61)

61.

Сряда, 4 март

Утрото настъпи с млечнобял изглед към залива на Мумбай. Джоди се облегна на парапета и се прозя. Беше станала рано, почти не бе мигнала заради съпруга си, който хъркаше като африканско диво прасе. Но тя не искаше да го буди. Какво пък, нека да се порадва на последните си няколко дни. Ала решението й не се дължеше на някакъв алтруизъм.

Не искаше да прави нищо, което би могло да събуди подозренията му.

Облечена в тениска с дълги ръкави, с леки джинси и гуменки, с чаша кафе в ръка, тя вдиша топлия влажен въздух и се наслади на прекрасната гледка към паметника Портата на Индия на брега, който приближаваше все повече. Гората от небостъргачи. Дългият извит мост с нещо като платно в средата. Хора в малки рибарски лодки, които им махаха.

Тя им помаха в отговор.

Три часа по-късно микробусът си проправяше мъчително бавно път през невъзможния сутрешен трафик на Мумбай с постоянния рев на клаксони. Увита в шал заради пуснатия максимално климатик, Джоди сънено изгледа как някакъв човек избута покрай тях количка с тенекии, след което се облегна на Роули, който снимаше всичко, което се изпречваше пред очите му — предимно автобуси, камиони, мотопеди и велосипеди — и заспа. Когато се събуди, още пълзяха през същата врява на клаксони и в същия ужасен трафик. Навсякъде около тях се издигаха високи, занемарени колониални сгради с бели стени.

— Изумителен град, нали, ангел мой? — попита той.

— Изумителен.

Задряма отново на пресекулки и най-сетне усети, че увеличават скорост. После се събуди от усещането, че намаляват. Видя табела през прозореца.

САНДЖАЙ ГАНДИ,

НАЦИОНАЛЕН ПАРК „БОРИВАЛИ“

Секунди по-късно навлязоха в гъста зелена гора.

Елегантно облеченият екскурзовод от кораба Дийпак на висок глас им каза, че ако имат късмет, ще видят най-различни птици, сред които синя мухоловка и марибарски дрозд. Продължи с изброяването на птици и накрая каза, че ако са истински късметлии, може да зърнат и тигър.

На Джоди изобщо не й пукаше за птиците. Не беше поискала да дойде тук заради тях.

Причината се намираше в десния джоб на панталоните й.

Накрая микробусът спря и екскурзоводът им каза, че могат да оставят вещите си вътре, без да се притесняват, че ще им ги откраднат. Джоди си сложи слънчевите очила и сламената шапка и щом слязоха, бяха наобиколени от тълпа крещящи хора, предимно деца, които им предлагаха пластмасови крокодили, снимки от Мумбай, модели на Тадж Махал и куп други туристически боклуци.

Джоди не им обърна внимание и подаде ръка на Роули, за да му помогне да слезе. Той вече започваше да се поти във влажната сутрешна жега под свирепото слънце. С широкопола бяла шапка като онези на съдиите на крикет, облечен в ленена риза, светлосини панталони и сандали, с огромен фотоапарат на гърдите и примигващ към светлината и наобиколилата го тълпа, Роули изглеждаше като типичен турист — и заради жегата сякаш бе остарял с десет години, откакто напусна убежището на кораба.

Дийпак ги поведе покрай дългата опашка пред портала, приличащ на миниатюрен храм, към един страничен вход, където ги представи на друг екскурзовод — усмихнат индиец в бяла курта и със зъби, които сякаш бе взел назаем от дядо си. В едната си ръка той държеше кочан билети, а в другата табелка с надпис „ОРГАНЗА“ ВИП.

— Здравейте, аз съм Пракаш, вашият водач във фермата за крокодили! — извика им той. — Сега ще посетим крокодилите. Всички ли понасяте крокодили?

Групата пътници — до един възрастни, с изключение на Джоди — му се усмихнаха с половин уста.

— Няма от какво да се безпокоите. Те са човекоядци, но ги тъпчем с пилета, така че не са много гладни. Аз съм екскурзовод от петнайсет години и досега нямам нито един изяден посетител! Ето какво ви гарантирам — ако бъдете изядени, ще си получите обратно парите за билета! Честно, нали?

— Съвсем честно! — извика му една възрастна дама. Неколцина се разсмяха. Нервно.

— Добре, а сега ме последвайте — в крокодилска формация, да! Стойте плътно един до друг. Безопасност в групата!

Джоди спря да си завърже гуменките, докато групата продължи послушно напред в крокодилска формация. Роули я изчака търпеливо и продължиха малко след тях.

— Може би е най-добре да ги настигнем, любов моя — малко неспокойно рече той.

— Мразя организираните групи — отвърна тя.

Поддържаха постоянно темпо на трийсетина метра зад групата. След десет минути стигнаха до началото на гора, от едната страна на която имаше голямо тресавище. Малък крокодил се печеше на слънцето само на няколко метра от пътеката. Джоди различи във водата чифт очи над вълничките.

— Направо настръхвам от тези твари — каза Роули.

— Прекрасни са, скъпи. Снимай ме до онзи. — Тя спря и се върна, докато не се озова на сантиметри от приличащото се влечуго.

— Любов моя, това не ми харесва — рече той. — Знаеш ли как убиват жертвите си? Завличат ги под водата и ги давят, след което ги трупат в нещо като подводен килер, като ги оставят месото им да омекне за няколко дни, преди да ги изядат.

— Всички са нахранени, нали така ни каза Пракаш!

Роули със съмнение вдигна фотоапарата, насочи го към нея и щракна бързо.

— Добре, да продължаваме!

Останалата група почти се беше скрила от поглед. Продължиха по тясната кална пътека между гората и тресавището отляво и откритата вода отдясно, в която се виждаха още крокодили.

— В тях има нещо вълшебно, не мислиш ли, скъпи? — попита Джоди, докато пъхаше ръка в джоба на панталона си. Беше отработвала движението няколко пъти, за да е сигурна, че го е овладяла напълно.

— Не, не мисля. Намирам ги за отвратителни и страшни. И могат да надбягат човек.

Изминаха още няколко крачки. Гората отляво се сгъстяваше. Внезапно Джоди се препъна и падна, като извика от болка и остана да лежи по очи на земята.

— Аууу! Ударих си проклетото коляно.

— Джоди! — възкликна Роули. — Горкият ми ангел! — Той коленичи до нея. — Дай ръка.

Тя се пресегна към него и щом той започна да я вдига, използва хватка, която беше научила от уроците по джудо преди години, за да го придърпа към себе си и да го събори, без дори да е разбрал, че е било нарочно. Докато той падаше по очи, тя извади змийския зъб от джоба си и го заби в левия му глезен, след което го прибра.

— Аууу! По дяволите! — извика той. — Нещо ме ужили или ухапа!

— Какво има, любов моя?

— Глезенът ми! По дяволите!

— Кой глезен? — Тя му помогна да се изправи. — Кой глезен?

— Десният.

Тя клекна и вдигна крачола му. Имаше малка раничка с капка кръв.

— Нищо не виждам, любов моя — каза тя.

— Усетих нещо! Определено усетих нещо.

— Къде? — Тя прокара пръст по глезена му, като избърса кръвта. — Тук ли?

— Да.

— Нищо не виждам.

— Ехо! Ехо! Господин и госпожа Бяла и Сламена шапка! Всичко наред ли е? — извика екскурзоводът им, като тичаше разтревожен към тях.

— Да! — отвърна тя.

— Абсолютно наред — потвърди съпругът й. — Просто се препънах.

— Но приятно, нали? — попита Пракаш с обезоръжаваща усмивка.

— Много приятно — каза Джоди.

— Мой дълг е да ви предложа най-добрите си услуги. Никъде няма да се препънете по-добре! Мога ли да ви помогна с нещо?

— Добре съм, благодаря, Пракаш — каза Роули.

— Щом вие сте щастливи, и аз съм щастлив!

— При това много — рече Джоди. — Няма как да сме по-щастливи.