Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (46)

46.

Неделя, 1 март

— И не забравяйте, пилотът винаги е най-добре изглеждащият в хеликоптера! — беше казал Джони Спелт по-рано на режисьора от телевизионния екип, който го следваше през последните две седмици, докато снимаха документален филм за Въздушната бърза помощ на Кент, Съри и Съсекс.

Пилотите, които седяха около масата в стаята за почивка в задната част на хангара на площадката в Редхил, се сръчкаха един друг.

— Най-добре изглеждащи, а? — обади се Дий Спрингър, дребен рижав австралиец, който бе командирован в Англия и учеше за лекар в родината си. — Само в сънищата ти!

— В такъв случай двамата с теб май трябва да си сменим ролите, Джони — каза Деклан Макартър, висок млад доктор с бръсната глава и вечна усмивка на лице.

— Ха-ха! — Спелт отхапа от сандвича си със сирене и туршия. Денят беше дълъг и всички бяха уморени. Въздушната бърза помощ имаше средно по пет повиквания на двайсет и четири часа. Но днес, освен разговорите със снимачния екип, само те бяха получили пет повиквания — последното за мотоциклетист с тежки наранявания на главата след сблъсък с ван в Ийстбърн. Бяха го откарали в най-доброто специализирано заведение за черепно-мозъчни травми в Югоизточна Англия — „Сейнт Джордж“ в Тутинг — и тъкмо се бяха върнали. Смяната им свършваше след трийсет минути. Изтощени, всички се надяваха да няма ново повикване.

Най-добрият шанс пациентите да се възстановят напълно от тежка травма на главата беше да им се окаже помощ в рамките на четири часа. Ако бяха превозили мотоциклетиста по земя, на линейката щяха да й трябват най-малко четири часа, най-вероятно и повече. А хеликоптерът го достави на операционната маса за по-малко от деветдесет минути.

— Деклан — добродушно каза бившият военен пилот, — искаш да поемеш управлението ли? Заповядай. Стига да не съм на борда с теб.

— Шубе!

— Живей опасно поне веднъж, Джони — каза Дий Спрингър.

— Да живея опасно? — отвърна пилотът. — Летял съм на мисии в Афганистан, ясно?

— Респект! — Деклан Макартър вдигна ръце.

— Да, признавам ти го! — каза австралиецът. — Не намираш ли тази работа за доста спокойна след бойното поле?

— Знаеш ли какво й харесвам? — попита Джони.

— Не, но май всеки момент ще ни кажеш — отвърна Деклан.

— Много е хубаво да приземяваш хеликоптер, без някой да стреля по теб.

Изведнъж пурпурният телефон в стаята зазвъня.

— Гадост! — каза докторът и погледна часовника си, докато отиваше да вдигне. — Още пет минути и смяната ни щеше да е свършила! Типично!

— Лоша нагласа! — сгълча го пилотът.