Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (52)

52.

Понеделник, 2 март

За Рой Грейс беше естествено да започва да се тревожи, щом нещата в живота му вървят добре. Винаги имаше равновесие, ин и ян. В подобни моменти често се сещаше за един цитат от Антон Сейнт-Маартен: „Ако никога не сме изпитвали студа на мрачната зима, едва ли ще ценим топлината на яркия летен ден“.

Мислеше си за това, докато излизаше през задната врата на къщата в утринния сумрак, облечен в анцуг и с маратонки. Беше малко след пет сутринта. Вдиша свежия мразовит въздух, включи закрепения на главата си фенер, протегна се и тръгна.

Хъмфри излая щастливо и скочи, опитвайки се да грабне червената топка за тенис от пластмасовата ракета, която господарят му държеше високо над него.

— Чакай, момче, ясно?

Хъмфри отговори с нов лай.

— Шшш! Не събуждай Ноа, че никога няма да заспи отново и мама ще ми се ядоса! Ще те изведат на разходка и по-късно, нали?

Тръгна на слабата утринна светлина през заскрежената трева на неподдържаната поляна, като мина покрай кокошарника — и на лъча на фенера видя, че петте им кокошки са се сгушили на покрива му, където май бяха прекарали цялата нощ.

— Защо не спите вътре на топло? — сгълча ги той, като се чудеше колко ли яйца ще намери, когато провери по-късно.

Господи, обичаше живота в провинцията. През последните два месеца се питаше защо не се бяха преместили по-рано. Бяха купили къщата малко преди Коледа и благодарение на ранения си крак бе прекарал почти целия януари в отпуска, като помагаше на Клио да стегне дома. Тя беше започнала работа миналата седмица и сега бяха взели детегледачка, която да им помага за Ноа — Кейтлин Дефелис, красива и компетентна млада калифорнийка, на която се бяха спрели след дълги часове проучване.

Грейс още не беше свикнал с нея и непрекъснато трябваше да си напомня, че не бива да се разхожда гол или само по боксерки. Клио наистина се радваше, че може да се върне отново на работа в моргата — колкото и да обичаше сина им, започваше да не я свърта на едно място в изолираната къща и непрестанните грижи за бебето не я задоволяваха достатъчно. Липсваха й компанията на възрастните и стимулът на работата. Освен това домашните задачи, които преди появата на Ноа отнемаха минути, сега поглъщаха часове.

Грейс отвори задната порта, хвърли топката и се загледа как Хъмфри се хвърля през огромното голо поле, по което местният фермер им бе разрешил да се разхождат. Помисли си какво блаженство е да може да извежда кучето си, без да му се налага да носи найлонови пликове, за да събира изпражненията му. Нагласи таймера на часовника си и тръгна в енергично темпо.

Премина в тръс, за да провери десния си крак, докато прекосяваше полето, като спря на няколко пъти да вземе топката от устата на Хъмфри и да я хвърли отново, докато не стигнаха до преградата за добитък в другия край. Кучето мина под нея, а той я прескочи и продължи през следващото също така голо поле. Когато определените от физиотерапевта десет минути изтекоха, добросъвестно премина на нормално ходене.

Вече се развиделяваше и той изключи фенерчето. Обърна се назад и погледна към къщата, която беше като петънце в далечината. Малка селска къща, кацнала на нисък хребет. Беше много уединена, почти на километър по черен път от шосето и на десет минути до центъра на село Хенфийлд.

В много отношения къщата беше грозно патенце с малки прозорци, всеки с различна форма и големина, сякаш беше дело на дете, седнало да си играе с кубчета. Беше почти цялата покрита с неподдържани лози и — през това време на годината — голи глицинии. Но той я харесваше, Клио също я харесваше. Това беше първият им истински дом. Грейс чувстваше, че семейството му е в безопасност тук, далеч от града, и че това място ще бъде рай за сина им — и за евентуалните им бъдещи деца. Клио каза, че би искала още, и се надяваше поне едно да е момиче — не че имаше нещо против и да са само момчета. На Грейс не му пукаше дали ще има още едно, две или три деца. Чувстваше се щастлив и в сегашното положение.

Но с това идваше и усещането, че доброто време няма да продължи дълго. На хоризонта се трупаха тъмни облаци. Един от тях беше шефът му, старият му противник Касиън Пю, който преди оглавяваше отдел „Тежки престъпления“. През месеца у дома със семейството си Грейс беше имал възможност да преосмисли ценностите си. Нямаше да позволи Пю да го притиска. Вършеше си работата по най-добрия възможен начин, както правеше винаги. Пукаше му за жертвите на престъпленията, които разследваше, и правеше всичко възможно за семействата им.

Друг тъмен облак беше д-р Едуард Крисп. Фактът, че го е държал в ръцете си и после серийният убиец се е измъкнал, го гризеше отвътре. Но поне Крисп отново беше зад решетките, макар и във Франция. И веднага щом френската полиция приключеше разследването си, той щеше да бъде върнат у дома, за да се изправи пред съда. Това напомни на Грейс, че трябва да се обади в Лион за новини.

С планината доказателства срещу зловещия доктор, той щеше да гние до края на живота си в затвора без никакви шансове да бъде освободен предсрочно, дори при днешната абсурдно снизходителна наказателна система.

Но най-мрачният облак беше изчезналата му първа жена Санди. Нещо, което бе пазил в тайна от началото на януари, когато бе летял до Мюнхен по молба на немския полицай и негов приятел Марсел Кулен. Кулен смяташе, че една жена, лежаща в кома в болницата, след като е била блъсната от такси, може да е Санди.

Трудно можеше да я разпознае в единичната стая в „Клиникум Швабинг“, докато гледаше разбитото тяло, закачено към различни тръби и системи, покритото с белези, хванали корички рани и омотано в бинтове лице. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че е тя. Най-големият проблем обаче беше десетгодишният й син. Грейс нямаше представа кой е бащата, не искаше и да помисля за възможността да е той и че има отговорност към момчето.

Преди десет години Санди беше избрала да го остави и да изчезне. В един момент, много години по-късно, той бе научил, че е станала наркоманка, но е успяла да се пребори с пристрастяването. Между него и нея имаше толкова много история, толкова багаж.

Затова си беше тръгнал, като отрече, че е тя.

Няколко дни след посещението му в Мюнхен Марсел Кулен му се беше обадил с молба да му прати някаква вещ на Санди — ако има такава — от която да вземат ДНК проба, за да са стопроцентово сигурни, че не е тя.

Това беше поставило Грейс пред дилема. Беше обещал да потърси нещо, но пусна на Кулен лъжата, че е малко вероятно да намери. Истината беше, че бе запазил някои нейни вещи. Седмица по-късно, давайки си сметка, че никога няма да се успокои, докато не научи истината, той беше пратил на Кулен нейна стара четка за коса. Но вече знаеше какъв ще бъде резултатът. И че ще трябва да каже на Клио.

Сега чакаше на тръни обаждането на Кулен, което щеше да промени живота му драматично и не за добро.

Следващата събота двамата с Клио щяха да излизат. Вечеря в „Кат Ин“ в Уест Хоутли, един от любимите им извънградски ресторанти. Бяха си резервирали романтичния Голям апартамент и бяха уредили детегледачката да остане през нощта с Ноа. И двамата очакваха с нетърпение да прекарат една вечер заедно, далеч от всичко.

Погледна часовника си. В шест сутринта щеше да предаде смяната на нов дежурен старши разследващ полицай. Обикновено в Съсекс и Съри ставаха средно по двайсет и четири убийства на година. Засега Съсекс се радваше на по-малък брой от средния. Шансовете изобщо не бяха на негова страна за уикенда и макар убийствата да бяха стихията му — не обичаше нищо повече от това да разследва убийство — нямаше да има нищо против един спокоен край на седмицата.

Тъкмо си мислеше за това, наведен да измъкне топката от устата на Хъмфри, когато телефонът му иззвъня.

— Рой Грейс — отговори той и с ужас чу малко мъртвешкия глас на дежурния градски инспектор Анди Анакин, наричан от колегите си Анакин Паниката. Беше известен в полицията като магнит за неприятности. В неговата смяна винаги ставаха инциденти. Нервен по природа, той често говореше с къси, отсечени изречения.

— О, сър, добро утро. Просто исках да ви съобщя новини. По един случай. Нали знаете?

— Какви новини? По какъв случай? — отвърна Грейс.

— Ами един важен субект в Брайтън е умрял снощи при съмнителни обстоятелства.

— Говориш с недомлъвки, Анди. Кой е умрял?

— Не знаете ли? Шелби Стонър.

— Шелби Стонър ли? Онзи задник?

— Да, същият. Детектив Уорнър беше извикан на място, огледа обстоятелствата и помоли да бъдете информиран.

Подобно на всеки друг, Брайтън имаше своите редовни престъпници, добри познайници на полицията. Шелби Стонър водеше списъка на най-лошите от тях. Грейс се сблъска с него през първите си дни в полицията като патрулно ченге. Тогава Стонър често отмъкваше автомобили и се занимаваше с дребни кражби. После порасна и стана взломаджия — при това доста нескопосан. През последните двайсет години бе прекарал повече време в затвора, отколкото на свобода. А обирите на домове бяха сред престъпленията, които Грейс мразеше най-много. За него — и мнението му се споделяше както от полицията на Съсекс, така и от другите сили — нарушаването на неприкосновеността на дома беше едно от най-гадните престъпления. Грейс знаеше, че в момента Стонър е основна мишена на полицията на Брайтън, която смяташе, че е замесен с банда, занимаваща се с кражбата на скъпи коли.

— И ми се обаждаш в този час да ми кажеш това ли? Че Шелби Стонър е мъртъв? Да не би да събираме пари за цветя или нещо подобно? — цинично попита той.

— Става въпрос за начина, по който е умрял, Рой. Затова се обаждам.

Искаше му се да отговори: „На кого му пука за това жалко копеле“. Пое си дълбоко дъх.

— Слушам те.