Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (11)

11.

Сряда, 18 февруари

Малко преди седем вечерта, взела душ и облечена в най-разкриващия тоалет, който имаше — къса черна рокля и черни кожени боти до глезена — Джоди седна на висок стол до дългия, приглушено осветен бар и си поръча коктейл „Манхатън“. Беше слаба и красива, с цялото самочувствие, което вървеше с тази външност. Тъмните й къдрици бяха подредени и беше облечена стилно, макар и малко по-разголено.

Но най-силното й оръжие открай време бяха очите й. Големи, кобалтовосини и кристално ясни. Очи, които сякаш ти казват „Можеш да ми се довериш“. „Легни си с мен“ очи.

Отпиваше бавно от питието си, като гледаше да се сдържа, но видя черешката на дъното по-рано, отколкото беше очаквала. Алкохолът вече започваше да я загрява. Докато вдигаше ръка да привлече вниманието на един от барманите, усети присъствие до себе си. Някакъв мъж се настаняваше на съседния стол.

— Мога ли да ви почерпя още едно? — попита той с очарователен глас, който беше отчасти американски, отчасти средноевропейски и отчасти много пиян.

Тя го погледна. Беше към края на трийсетте или началото на четиридесетте, с латиноамериканска красота под къса черна рошава коса и прекрасни, почти невъзможно бели зъби. Носеше черно сако върху бяла риза, със златна верижка на врата. И изглеждаше попилян — от наркотици или от пиене.

— Разбира се — каза тя и му се усмихна. — „Манхатън“, с две черешки.

Той поръча два, после се обърна отново към нея.

— Името ми е Ромео.

— Жулиета! — тутакси реагира тя.

— Майтапите ли се?

— Не!

Очите му се разшириха в усмивка. Големи ириси с цвят на лешник. С много разширени зеници. Определено си беше махнал главата с нещо.

— „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? Той изток е, а Жулиета — слънце! Изгрей, о, слънце, и надвий луната!“ — театрално рече той.

— „Която и така е побледняла!“^[7] — отвърна тя.

— Знаете ли го? — изуми се той. — Знаете Шекспир?

— Разбира се!

— Е, впечатлен съм. Ромео среща Жулиета в бар! Колко често се случват подобни неща?

— Писано е било! — отвърна тя, без да откъсва очи от неговите. — Как е цялото ви име?

— Ромео Мунтеану.

Питиетата им пристигнаха и той вдигна чашата си.

— „Защото си по-хубава от нея.“

— „Щом толкоз ти завижда, нейна жрица недей да бъдеш вече“ — довърши Джоди и наклони глава настрани.

— Е, според мен всеки би ни завидял в този момент — рече той. — Двамата най-прекрасни хора в цял Ню Йорк, седнали заедно на бара.

— Много си скромен, Ромео.

— Истината е по-важна от скромността! — Чукна чашата й и двамата отпиха. — Какво те води в този град?

— Семейни работи — отвърна тя. — А теб?

— И аз по работа.

— С какво се занимаваш?

— О, нали знаеш, внос-износ. Такива неща.

Тя долови уклончивия му тон.

— Звучи интересно. Откъде си?

— От Румъния. Букурещ. Ходила ли си там?

Джоди отново го погледна в очите.

— Още не — провокативно отвърна.

Питиетата им свършиха бързо и той поръча още по едно.

— Значи работиш за румънска компания? — попита тя.

— Международна — отвърна той. — Международна компания. Непрекъснато пътувам. Обичам да пътувам.

— Аз също.

Той хвана едната черешка в чашата си за дръжката, извади я, задържа я във въздуха и я поднесе към устата й с въпросителен поглед. Тя затвори устни около нея, махна дръжката и я сдъвка, усещайки сладостта на плода и острия вкус на бърбън и мартини.

Двайсет минути по-късно, докато допиваше третия си коктейл — Джоди също приключваше своя — той неочаквано попита:

— Употребяваш ли кокаин?

Тя кимна. Беше станала безразсъдна от алкохола.

— Ъхъ.

— Имам най-добрия стаф — най-добрия, нали разбираш? Горе в стаята ми. — Той кимна към тавана. — Разбира се, ако си достатъчно храбра да се качиш в стаята на непознат?

— Съдбата се усмихва на храбрите, нали?

— И това ли е от Шекспир?

Тя се усмихна.

— Съдба и хора.

— Ъ?

— Двайсет и девети сонет. „Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба.“

Той я изгледа развеселен.

— Не само си красива, но и си извор на знания. Какво друго знаеш?

Тя се вгледа в очите му.

— Знам как да подлудя мъж в леглото.

— Наистина ли? А аз пък смятам, че знам как да задоволя една жена.

— Нима.

— Да.

— Покажи ми тогава!