Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (35)

35.

Събота, 1 март

— Преди много години един приятел ми каза, че тайната на живота е да знаеш кога е добър — каза Роули Кармайкъл, прегърнал здраво Джоди през кръста. Вятърът разрошваше косите им. — И точно сега е добър. Невероятно добър.

Тя се загледа в очите му. Нейните собствени искряха от светлините на кърмата. Ярко като звездите над тях, подобни на скъпоценни камъни в кадифения мрак на топлото нощно небе; като диаманта на годежния пръстен върху черната кадифена възглавничка от бижутерийния магазин на кораба, който й бе купил преди няколко часа за сума, която тя се направи, че не забелязва. Въпреки че вече си мислеше за някои магазини на Брайтън Лейнс, където можеше да го продаде на добра цена след няколко седмици.

— Знам, че е изтъркано, скъпи, но се чувствам като онази двойка от „Титаник“. Помниш ли филма?

— Джак и Роуз, нали така се казваха? — попита той.

Тя кимна.

— Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет.

— Те не бяха ли на носа? — каза той.

— Искаш ли да идем на носа?

— Тук е чудесно. — Той вдигна с усмивка чашата си отлежал „Рьодерер Кристал“ и я чукна в нейната. — Наздраве, скъпа. За бъдещата непотопяема госпожа Роули Кармайкъл!

— За моя непотопяем бъдещ съпруг! — отвърна тя и отпи, след което се вдигна на пръсти да го целуне. Дълга, много дълга целувка, докато стояха облегнати на парапета, а тя се мъчеше да скрие погнусата си. Устата му беше лигава, а езикът му — като полудял гризач в устата й. Петнайсет метра под тях дирята на кораба фосфоресцираше, преди да угасне в мрака на Индийския океан.

— Още не мога да повярвам, че се съгласи да се омъжиш за мен — рече той. — Невероятно! А се познаваме едва от няколко дни.

— А аз още не мога да повярвам, че ми предложи — отвърна с усмивка тя.

— Не бих могъл да съм по-щастлив, невъзможно е — каза той.

Джоди го гледаше с обожание в очите и си мислеше, че би могла да бъде много по-щастлива.

— Няма ли да е романтично да се оженим на кораба? — попита тя.

— На този кораб… имаш предвид на борда ли?

— Да! — ентусиазирано кимна тя. — Няма ли да е прекрасно? И романтично? Четох някъде, че корабните капитани могат да извършват церемонията!

— Обожавам колко си щура! И спонтанна! Това е шантаво! Добре, да го направим. Да идем да намерим капитана и да го помолим да изпълни процедурата!

— Господи, толкова те обичам — рече тя. — Обожавам да те гледам! — Но докато продължаваше да се взира в него, тя внезапно осъзна на кого й напомня той. Онова мимолетно чувство, което беше изпитала на първата им среща.

На баща й.

Палубата под краката й леко вибрираше от двигателите. Тя вдиша дълбоко ароматите — на лак, свежа боя, соления дъх на морето, примесен от време на време с миризма на нафта. Това беше първата им нощ в морето. След отплаването от круизния терминал на Порт Рашид в Дубай тази сутрин първата им спирка щеше да е след три дни в Мумбай. „Органза“ беше красив кораб в блестяща бяла премяна, едва на една година, с 350 пътници и екипаж, който с безупречното си обслужване създаваше впечатление, че е два пъти по-многоброен. Роули беше направил резервацията за четириседмичното околосветско плаване, преди да се срещнат. Не му се наложи да я убеждава дълго да го придружи.

Джоди се беше прибрала у дома в малките часове в петък да си събере багажа и да занесе отново котарака в приюта. Тайсън не беше особено щастлив от това, но пък по принцип не беше доволен от каквото и да било. Щеше да го преживее, а тя щеше да му се реваншира, когато се върне. Освен това нагласи таймерите на хранилките във вивариума си.

Каютата им представляваше разкошен апартамент с балкон.

— Сети ли се да си вземеш инсулина, любов моя? — попита тя.

Той потупа джоба на белия си смокинг и извади синята спринцовка „Ново Рапид“.

— Да! — Прибра я внимателно обратно.

— Толкова ме уплаши онази нощ. Помислих си, че съм те изгубила, преди дори да те опозная. Какво помниш?

— Ами не много. Размазано ми е. Случва се, ако захарта ми падне прекалено — не мога да мисля ясно и после припадам. Аз съм виновен, мислех, че ще ходим да вечеряме, и си бих дозата и взех хапчето. А после така и не стигнахме до вратата.

Тя се ухили.

— Значи вината е моя! Просто не можех да откъсна ръце от теб. Не можех да изчакам до след вечеря, трябваше да те имам веднага. На мига! Господи, но толкова се уплаших, когато се отпусна върху мен. Парамедиците много се разтревожиха, когато пристигнаха, ти не беше на себе си. После много ти се ядосах, когато отказа да им позволиш да те откарат в болница.

— Просто ми трябваше захар. Бях добре. Господи, само като си помисля, че можех да умра и да те изгубя, след като тъкмо се срещнахме…

Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

— Никога не го прави отново, обещаваш ли?

— Мисля, че си научих урока.

— А той е?

— Че когато сме заедно в спалнята, не мога да откъсна ръцете си от теб.

— Никога не позволявай това да се промени!

— Няма. — Той я погали по косата и прокара пръсти през къдриците й.

— Добре!

— Знаеш ли, още не мога да повярвам, че сме се срещнали. Толкова общи неща имаме помежду си. Любовта към изкуството, операта, театъра, храната, виното — и пътуването. Вярваш ли в сродните души, скъпа? — попита той.

— Не вярвах, докато не срещнах теб. Но сега ме караш да се чувствам точно така.

— И ти мен! Имам чувството, че сме се срещали преди, в някакъв друг живот, и сега сме се намерили отново.

— И аз се чувствам по абсолютно същия начин — сладко отвърна тя.