Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (41)

41.

Неделя, 1 март

През следващите часове Шелби ту се унасяше, ту се будеше. На няколко пъти се опита да посегне към чашата на нощната масичка, но не можеше да събере сили. Заслуша се в постоянния поток коли, автобуси и камиони, минаващи по оживеното Кардън Авеню.

Телефонът му иззвъня.

Беше Анджи, обаждаше се да го попита как се чувства и дали е изпил кока-колата, която му беше оставила.

— Да — отвърна той. — Две чаши.

— Браво на теб!

Той остави телефона на масичката и се загледа в недокоснатата чаша. Вече беше един и половина. Имаше чувството, че в стомаха му бушува пожар. Надигна се немощно и успя да отпие глътка, после погледна отново глезена си. Не изглеждаше по-зле от преди — всъщност май беше започнал да се оправя. Може би антисептичният крем помагаше. И вероятно се чувстваше толкова гадно заради онзи проклет бацил. Дийн не се беше появил в пъба в четвъртък вечерта, защото и той го беше пипнал. Беше от онези, които идват и си отиват за един ден. Много хора го бяха пипнали в Съсекс, дори стигна до местните новини. Скоро щеше да се почувства по-добре.

Трябваше.

Беше неделя. Единственият ден от седмицата, когато двойката от Родийн Ридж 27 излизаше. Последните три недели беше следил голямото им БМВ до казино „Рандеву“ в Марина Вилидж, където оставаха до късно и се прибираха след полунощ. Правеха го редовно.

Беше научил от свои хора, че собственикът на уединения имот е брайтънски антиквар и бижутер. В къщата със сигурност имаше ценни неща за отмъкване. И ако влезеше веднага щом заминат, щеше да има достатъчно време да ги намери. След няколко седмици щяха да минат на лятно часово време, което означаваше един час повече светлина привечер.

Възнамеряваше да отиде довечера на място да види дали отново ще излязат. Трябваше да се вземе в ръце и да го направи. Грабна чашата и допи съдържанието й, макар че не му беше лесно.

После заспа и сънува шантави сънища, в които съскащи змии се въртяха по пода като огнени колелета, паднали от стойките си и плюещи искри и пламъци.

Събуди се в 16:03, плувнал в пот и отново с кървящ нос. Трябваше някак да стане. Не можеше да позволи Анджи да се прибере и да се обади на лекарката. Не искаше да рискува да я лъже къде работи и тя да се обади в „работата“ му.

Ставай!

Надигна се от леглото, спусна крака на килима и се изправи. В следващия миг тупна обратно на леглото.

Мамка му.

Стана отново с бушуващ стомах, изтича в тоалетната и седна на чинията. Спомни си нещо, което му беше шал един съкилийник: „Ако задникът ти се изсипе от света, иди в Калкута и остави светът да се изсипе в задника ти“.

Стана и погледна надолу. Побиха го тръпки.

Тоалетната беше оплискана с кръв.

Пусна водата и застана под душа. Беше уплашен. Какво ставаше, по дяволите? От бацила ли беше това, или някаква реакция от ухапването? И кога ще спре? Силната струя гореща вода го накара да се почувства малко по-добре.

Избърса се и видя, че от порязаното преди два дни продължава да тече кръв. Сложи му отново стипца и за всеки случай добави по-голяма лепенка, използва ролков дезодорант за подмишниците и прокара длан по късата си мокра коса.

Вече се чувстваше горе-долу като човек. Облече тъмните дрехи и кецове и слезе долу. Двете големи чаши кока-кола, приготвени от Анджи, бяха на масата в кухнята. Седна и отпи бавно от първата, като си мислеше за кръвта в тоалетната. Сигурно някой кръвоносен съд в задника му се беше пръснал.

Успокоен от обяснението, пресуши чашата и се зае с втората, както го беше инструктирала Анджи. След две глътки започна да изпитва глад. Стана, отиде несигурно до хладилника и го отвори, но всичко, което погледнеше — парчето чедър, марулята, доматите, пакета шунка, яйцата, наденичките, бекона, мусаката от супермаркета — караше стомаха му да се преобърне.

Затвори вратата, като се чудеше какво да направи. Може би един джойнт щеше да му дойде добре. Отрова или лекарство, нали така?

Качи се на стола и посегна към металната кутия от хляб, в която Анджи държеше запаса си. Взе я, сложи я на масата, извади пакетчето цигарена хартия, пликчето с трева и лентата картон и си сви тлъст джойнт.

Знаеше, че Анджи няма да остане доволна, затова върна кутията на мястото й и излезе в малката задна градина да изпуши цигарата.

Да!

Еха, да! Това се казва силен стаф. Ехаааа!

Когато Анджи се прибра малко след 18:30, Шелби стоеше пред телевизора в дневната със свити юмруци и танцуваше на парче на „Ийгълс“.

— По-добре си! — радостно възкликна тя.

— Магия! — каза той, като продължаваше да танцува. — Магия и кока-кола! — Прегърна я и потърка нос в шията й. — Знаеш ли, ти си гений! Вълшебница! Ще се омъжиш ли за мен?

— Вече ме пита и казах „да“. Забрави ли?

— Просто проверявам!

— Проверяваш?

— Да не си се отказала през нощта.

— В болест и здраве — рече тя. — Брачната клетва. Нали? Някой ден и аз ще се разболея. Това ще те откаже ли от мен?

— Никога!

— Кога заминаваш на работа?

Той погледна часовника си.

— В седем и половина. След по-малко от час.

— Ял ли си нещо?

— Не, но съм изгладнял.

— Размразих мусака. Става ли?

— Толкова съм гладен, че мога да изям цялата кутия!

— Ще я запазя, ако решиш да си свиеш още един джойнт — хапливо рече тя.

И тогава той осъзна. Въпреки предпазните мерки с връщането на кутията и пушенето отвън, беше изгасил фаса в пепелника в кухнята.