Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (53)

53.

Понеделник, 2 март

Роули беше отишъл да поиграе бридж с двойката, която стана свидетел на брака им. Доста странен начин за прекарване на началото на медения им месец, беше си помислила Джоди и той бе предложил да отмени ангажимента, но тя бе настояла да отиде. Не можеше да ги подведе и да развали играта им, особено след като бяха постъпили така мило.

Той беше обещал да се върне в шест за шампанско и романтична сватбена вечеря за двама. Тя му бе казала да не бърза, радвала се за него.

И имаше работа за вършене.

Късметът определено беше на нейна страна. Откакто бе сменила външността си преди толкова години, късметът винаги беше на нейна страна. Сякаш беше достатъчно само да си мисли хубави неща, за да й се усмихне. Клайн беше единствената спънка. Сега тя отново беше в играта. Планираше края на Роули още преди да стъпи на борда. Откритието, че капитанът на кораба има право да сключва бракове, които английският закон признава, и планът й да съблазни Роули да се ожени за нея се бяха оказали блестящи. Никой нямаше да заподозре една влюбена младоженка, че е убила съпруга си. И мястото беше перфектно, направено поднесено на тепсия, с предостатъчно опасни създания, освен крокодилите.

Беше на трийсет и шест и телесният й часовник тиктакаше неумолимо. Оставаха й съвсем малко години, за да постигне мечтата си за живот като на старата си приятелка от училище Емира. Достатъчно пари, за да си купи една от онези вили на езерото Комо, да има целия лукс, който би могла да поиска, да си намери мъж, когото наистина обича, и да създаде свое семейство. Възможност с подобна убийствена комбинация от елементи се случваше веднъж на години. Беше прекалено добра, за да я пропусне. Трябваше да грабне мига.

Carpe diem!^[12]

Корабът леко се люлееше на вълните. В обръщението си от девет сутринта капитанът ги беше предупредил, че няколко часа морето ще е неспокойно и трябва задължително да се държат за парапета, когато се изкачват или слизат по стълби. Джоди отиде несигурно до вратата, отвори и надникна в коридора. Роули беше разсеян и имаше навика да се връща в каютата — било за очилата, за телефона, за портфейла си или за инсулина. Тя видя единствено униформен прислужник, който носеше сребърен поднос с напитки в друга каюта.

Затвори вратата и заключи. Отиде до хладилника, където държеше пакета с капките, за които бе обяснила на Роули, че са за сухите й очи, и неговите инсулинови писалки. Вътре, сред капките за очи, от които нямаше нужда, имаше малка епруветка с кристали с кехлибарен цвят, която беше донесла от запаса в домашния си фризер. Взе я заедно с една от двайсет и четири часовите инсулинови писалки на Роули и ги постави на тоалетната масичка.

Извади от един джоб на чантата си спринцовка за подкожни инжекции, малка бутилка дестилирана вода и хирургически ръкавици от комплекта, който винаги носеше със себе си. Обичаше да е подготвена — човек никога не знае кога ще му се удаде шанс, макар от самото начало с Роули да имаше чувството, че това пътуване ще бъде прекалено добра възможност, за да я изпуска. И заради разклатеното му здраве искаше да приключи по-скоро — за да не стане твърде късно. За щастие, събитията се развиваха много по-бързо, отколкото беше очаквала. С малко късмет това щеше да компенсира всички безценни месеци, които бе пропиляла с Уолт Клайн.

Сложи си предпазните ръкавици и първо разтвори замразените и изсушени кристали във водата. Беше наблюдавала как Роули взема инсулина си, като слага нова игла на инсулиновата писалка за еднократна употреба. Докато кристалите се разтваряха, взе празната спринцовка и заби иглата в основата на писалката решително, но внимателно. Погледна нервно към вратата и дръпна буталото, изтегляйки инсулина, докато писалката не остана празна. Отиде до мивката, натисна буталото и изхвърли инсулина, като вдиша характерната му миризма.

Осъзна, че ръцете й треперят. Отново погледна към вратата. „Не се връщай, моля те, не се връщай.“

На вратата се почука.

„По дяволите!“

Джоди се огледа панически, като се чудеше къде да скрие всичко.

— Да? — извика тя.

— Канапе! — разнесе се напевен глас. Редовният следобеден хайвер, пушена сьомга и скариди с чаша шампанско, поръчвани от Роули.

Заля я вълна на облекчение.

— Бихте ли дошли малко по-късно, моля? След половин час?

— Няма проблем! Извинете за безпокойството!

Разтреперана, Джоди се върна към заниманията си.

Взе епруветката и спринцовката и внимателно изтегли разтворената отрова, като наблюдаваше съсредоточено и се надяваше, че е уцелила точно. Усмихна се. Идеално! Прозрачната пластмасова писалка беше пълна и бледият жълт цвят почти не се забелязваше!

Маркира писалката с три резки с ножиците си за нокти, за да може да я познае, постави я при капките в пакета и го върна в хладилника. Взе спринцовката и празната епруветка, излезе на балкона на топлото следобедно слънце, наведе се над парапета и внимателно се огледа за други хора, но не видя никого. После хвърли спринцовката и епруветката в дълбокия син океан.

Върна се в каютата и провери внимателно да не е оставила някакви следи. После отключи вратата, взе душ, изми косата си, сложи си грим и парфюм и облече черно копринено бельо и камизола, специално купени за пътуването. Взе романа, който четеше, и легна в леглото да чака мъжа, който само преди няколко часа й беше станал съпруг.