Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (32)

32.

Петък, 27 февруари

Зъба седеше на задната седалка на лимузината на път за летище „Кенеди“. Винаги, когато имаше възможност, наемаше лимузини в Ню Йорк. Мразеше такситата. Мразеше често непредсказуемите шофьори и тесните задни седалки, на които ти се налага да седиш едва ли не лепнат за прозрачната преграда и да търпиш безкрайно въртящите се рекламни клипове. Вземаше такси само когато беше крайно наложително. Като миналата събота.

Не очакваше с нетърпение лайняния полет на „Континентал“ до Лондон в туристическата класа. Винаги летеше в туристическата класа, защото никой не обръщаше внимание на пътниците. Никой от екипажа не ги запомняше. А той винаги бе оцелявал благодарение на качествата си на хамелеон, на това, че не го забелязват и не го запомнят. Също като навремето, когато беше снайперист в армията. Беше добър в търпеливото изчакване. Нямаше какво друго да прави с времето си. Нямаше за кого да му пука и да се грижи. С изключение на Йосарян. А в момента Йосарян беше добре. Мама Мисик щеше да разглези тъпото псе. Също като него, също като кучето, дебелата дърта грозница мама Мисик си нямаше никого на този свят. Тримата бяха от една порода. Надушиха се. Возеха се във въртележката, която се въртеше със скорост 1670 км/ч. Тази безсмислена планета Земя. Въртяха се и чакаха да потънат в забвение. Е, мама Мисик беше различна. Тя чакаше да отиде в рая.

За нейно щастие, един ден забравата щеше да се погрижи за разочарованието й.

Зъба не си падаше по рая.