Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (114)

114.

Събота, 14 март

След безсънна нощ, изпълнена с безпокойство заради детектив сержант Норман Потинг, Джоди Кармайкъл най-сетне се отказа от опитите да поспи и отиде в банята.

Застанала под струите на душа, тя се мъчеше да премисли всичко отново. Беше уверена, че не е казала нищо пред Потинг, което полицията би могла да използва срещу нея. Каква всъщност беше играта му?

Да се опита да потърси някакви доказателства в къщата й? Късмет! Единственото, за което биха могли да я арестуват — на теория — беше флашката и доларите, които бе отмъкнала в Ню Йорк. Усмихна се при мисълта, че пачките са зашити в дюшека, на който той беше прекарал нощта. И силно се съмняваше, че собственикът на флашката и парите се е оплакал в полицията за изчезването им.

Помисли си как детективът беше разглеждал стената. Ако извикаше екип за обиск, щяха да открият стаята на влечугите. И после?

Първият й съпруг, експертът по влечуги Кристофър Бентли, беше умрял от ухапване от змия. Същото се случи и с Роули Кармайкъл в Индия — беше станал жертва на змия, убиваща по 158 души на ден в страната.

А тя, наред с другите си домашни любимци, държеше и пясъчни усойници.

Нямаше разрешително да ги гледа в Брайтън. Но беше наследила повечето от покойния си съпруг Кристофър Бентли и все още пазеше валидното разрешително на негово име, с лондонския й адрес — малък апартамент в Саут Кенсингтън. Полицията можеше да открие и претърси малката й гарсониера при Севън Дайлз, но нямаше да намери нищо там. Тя винаги щеше да е една крачка пред тях.

Дали щяха да се опитат да докажат, че е взела змия със себе си на плаването?

Няма начин.

„Дръж приятелите си близо и враговете още по-близо.“

Умно, помисли си тя. При малко късмет през следващите няколко часа щеше да има предимство пред онзи тлъст, тъп детектив. Може би ако проявеше съобразителност и не издадеше нищо, щеше да успее да измъкне информация от него. Мъжете са слаби създания. Ако проблемът с простатата беше прикритие — лъжа — да не спи с нея, може би ако успееше да го прелъсти и да го запише, щеше да го държи в ръцете си. Мъжете не отхвърляха авансите й, намираха я за неустоима.

В главата й започна да се оформя план.

Няколко минути по-късно тя излезе от душа, подсуши се, изми си зъбите и си сложи малко парфюм. Облече халата, включи телефона на запис и го пъхна в джоба си, излезе в коридора, почука леко на вратата му и отвори, готова да се пъхне в леглото на госта си, да го задуши с целувки и да го възбуди до полуда.

За неин ужас, той беше станал и напълно облечен.

— Добро утро! — ведро каза тя, замазвайки положението. — Просто исках да видя какво искаш за закуска. Забравил си да закачиш поръчката на вратата!

— Вярно! — Той се разсмя и сви рамене. — Ами каквото имаш.

— Бекон с яйца, черен пудинг, пържени филии, домати и гъби? Улучих ли?

— Пълна английска закуска? Как бих могъл да откажа? Но в девет имам уговорен важен конферентен разговор в хотела и трябва да бъда там. Така че ще извикам такси, ще се върна в хотела, ще проведа разговора, ще взема душ и ще се преоблека, ще взема вестник — обикновено чета съботния „Файненшъл Таймс“, получавам го по пощата от Щатите. После мога да се върна и да закусим.

— Закуската ще те чака на масата. О, ако ще взимаш вестници, би ли взел „Мейл“, „Таймс“ и „Аргъс“ за мен?

— Разбира се. — Той погледна часовника си. — Мога да се върна след… да кажем, час и половина?

Тя пристъпи към него, сложи леко ръце на раменете му и го погледна в очите.

— Това е много време. Ще ми липсваш. Наистина се радвам на компанията ти. Опитай се да дойдеш по-скоро.

Той също постави ръце на раменете й.

— Ще направя всичко възможно. — Тя долови лека промяна в изражението му. — Другата възможност е да закусим в хотела. Как ти звучи? Ще си спестиш заниманията.

Защо й предлагаше това? Дали не се беше обаждал на някого през нощта? Реши да го изпита.

— Хотелските ресторанти са толкова безлични. Мисля, че закуската трябва да е много специален случай, нали?

— Никога не съм се замислял за това.

— Закуската може да бъде най-романтичното хранене — ако си с правилния човек. Особено ако и двамата сте голи в леглото. — Тя вдигна глава и го целуна леко по челото. — Знаеш ли как можеш да различиш любовниците и женените в хотел?

— Не. Как?

— Любовниците са онези, които разговарят. Женените седят мълчаливо и четат вестници, докато се хранят!

— Май си права — кимна той.

— А истински влюбените най-често закусват в леглата си. — Тя отново вдигна глава и се усмихна. — Имам всичко необходимо за една наистина хубава закуска и не ми се иска продуктите да отиват на вятъра. Какво ще кажеш да те закарам с мерцедеса? Утрото е чудесно, може да свалим покрива. Тъкмо няма да харчиш за такси. Мога да те изчакам, докато се преоблечеш, като ще взема и вестниците.

— Ами аз… много мило от твоя страна. Но… това ще те забави с приготвянето на закуската. А аз вече съм гладен.

— Прав си. Хей, снощи ми каза, че обичаш много колите. Имам чудесен 500SL. Вземи го. Тъкмо няма да чакаш такси и ще се забавляваш!

Той кимна.

— Е, ако наистина го искаш?

— Разбира се!

— И ще ми повярваш, че няма да избягам с колата?

— Естествено!

— Е, ще бъде забавно да покарам отново от погрешната страна.

— От погрешната? — сгълча го тя. — За кого е погрешна?

Той се ухили, после я погледна сериозно за момент.

— Има ли някакви проблеми със застраховката?

„Не е нужно да се безпокоиш, ти си ченге и сигурно имаш право да караш всичко.“

— Не, всеки отговорен пълнолетен може да кара колата ми. Ти отговорен пълнолетен ли си?

Той отново се ухили.

— Надявам се никога да не стана.

— Не ставай. И без това ги има прекалено много по света. Ето още нещо, което така харесвам у теб — палав си. Още си хлапе по душа, нали?

— Заради теб е. Не мисля, че съм срещал някого, който да ме кара да се чувствам по този начин.

— И при мен е същото — каза тя. Наведе се и го целуна отново по челото. — Ела долу, ще ти дам ключовете от колата. Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-скоро ще се върнеш!

— Как се наричаше това тук… когато се прибираш на следващия ден в същите дрехи, с които си излязъл? — попита той.

— Срамната разходка.

— Също като в Америка. Май сега ще направя точно това. Срамната разходка.

— И аз съм я правила, но не си взех тениска с надпис — още си нося снощната.

Той се разсмя.

 

 

Облечен в нормалните си дрехи, готов да хване самолета, Зъба беше паркирал в една странична уличка на няколкостотин метра от къщата на Джоди и се надяваше, че е далеч от маршрута за разходки на вчерашната кучка от Кварталната стража. Слушаше разговора с нарастващ ужас.

Обикновено нищо не можеше да го хвърли в паника. Но в този момент беше на крачка от нея, докато гледаше на екрана на лаптопа как Джоди слиза по стълбите, следвана от американеца.

„Не. Мамка му, мамка му, мамка му. Не.“

Видя я как отваря чекмеджето на масата в коридора и вади ключовете за колата.

Знаеше, че разполага със секунди.

Взе решение, изскочи от колата, затръшна вратата след себе си, натисна копчето за централно заключване и спринтира към Родийн Кресънт, зави надясно и се втурна, куцайки, към №191.

 

 

Джоди целуна Потинг по устните.

— Карай внимателно, Пол, и се връщай по-скоро! — Тя посочи вратата в кухнята, водеща право към гаража. — Дистанционното за вратата е в колата, до лоста за скоростите.

— Благодаря. Колата автоматик ли е?

— Пълен.

— Добре! Веднага се връщам!

— Hasta la vista, бейби! — Тя го целуна още веднъж по устните.

Когато той стигна до вратата за гаража, Джоди вече беше изкачила наполовина стълбите. Възнамеряваше през следващия един час или колкото време имаше да провери стаята на влечугите и особено Сайлъс. Как онова, което беше изял, се е озовало във вивариума му? Забърза по коридора към резервната стая, взе дистанционното и натисна копчето, след което влезе през стъклената врата и тръгна право към Сайлъс.

Боата удушвач се беше навила сред растенията и изглеждаше доволна.

— Какво си ял? — попита тя. — Трябва да знам. Хайде да те огледам, а? Нали ще бъдеш добро момче?

Създанието, което вече беше на двайсетина години, беше дълго три метра. Покойният й съпруг Кристофър я беше предупредил никога да не се опитва сама да се занимава с боа. Беше й казал, че в помещението винаги трябва да бъдат и двамата. Ако змията се разтревожеше поради някаква причина, естественият й инстинкт за самосъхранение беше да се увие около онова, което възприема като заплаха. Когато боата беше по-млада и малка, той й го демонстрира, като подаде змията на Джоди и извика силно, за да я уплаши. Преди Джоди да успее да реагира, змията се уви мълниеносно около ръцете й, стегна я в кръста и продължи нагоре към шията.

Секунди по-късно започна да се стяга около шията й и да я души. Джоди отчаяно се опитваше да се освободи, но влечугото беше много силно. Беше на път да се задави, когато Кристофър я освободи, като дръпна главата и опашката на змията.

— Копеле! — задавено каза Джоди, когато натискът изчезна и той взе змията и я върна във вивариума й. — Защо го направи, по дяволите?

Той само се разсмя. Години по-късно Джоди още помнеше как я беше погледнал в очите.

— Обичам те, скъпа. И искам винаги да си в безопасност. След като вече изпита сама силата на тези създания, ще си в безопасност сред тях. Нали?

Беше добър урок. Джоди вдигна внимателно капака.

— Здрасти, Сайлъс — каза тя. — Е, какво си ял?

 

 

Норман Потинг отвори вътрешната врата към безупречно чистия двоен гараж и се огледа за някакви очевидни следи. Видя блестящия син спортен мерцедес, хибриден планински бегач с каска на лавицата над него, купчина куфари, червена пластмасова кутия на един рафт, пълна с вестници, и редица градинарски инструменти, окачени на куки.

За негова изненада, вратата на гаража вече беше вдигната.

 

 

Задъхан от бягането и болежките, Зъба стигна до вратата на Джоди, чу рева на двигателя и видя как синият мерцедес, зад чийто волан седеше мъж с бейзболна шапка, ускорява нагоре по стръмната алея. Колата зави наляво и се понесе по улицата.

„Мамка му, мамка му, мамка му.“ Налагаше се да й счупи проклетия врат.

Погледна в кухнята, в трапезарията, в дневната, но всички те бяха пусти. Помъкна се нагоре по стълбите.

Стаята на влечугите в края на коридора беше отворена.

Видя я през стъклената врата — с гръб към него, надничаща в един вивариум.

Точно когато се втурна напред, навън се разнесе силна експлозия, която разтърси прозорците и вратите на къщата.

 

 

Джоди усети как подът под краката й се разтресе, когато чу басовия гръм някъде наблизо. Господи, какво…

Когато се обърна шокирана да изтича навън и да разбере какво е станало, видя някакъв дребен, жилав непознат с бръсната глава и бесен поглед, облечен в анорак, джинси и маратонки, който нахълта през вратата и се хвърли към нея с дълъг нож в ръка.

Нямаше време да мисли. Инстинктът за самосъхранение се задейства моментално. Намерила отнякъде свръхчовешка сила, в паниката си тя грабна тежката боа удушвач от вивариума и я хвърли към него.

Създанието го удари в гърдите и тежестта му го спря, изкара го от равновесие и го запрати назад към стената.

Зъба изкрещя нечленоразделно, когато змията започна да се увива около него и го ухапа по ръката. Изкрещя отново, като се мъчеше трескаво да се освободи, но в отговор змията се стегна още повече, прикова ръцете му към тялото и продължи да се вие около раменете и врата му. Усещаше как силата й го смазва.

— Махни я от мен, кучко!

Джоди грабна един вивариум с четири тарантули, вдигна го във въздуха и го задържа над главата си.

— Кой си ти, по дяволите? — извика тя. — Полицай ли си?

Той погледна с ужас към паяците.

— А ти коя си, мамка ти? — извика й. — Джоди? Джудит?

— И двете — ясно отвърна тя. — И още.

— Махни това нещо от мен!

— Така ли? И после какво? — Тя вдигна вивариума още по-високо, сякаш се готвеше да го запрати по него.

— Не. Неее! Моля те, мразя проклетите твари, моля те. Виж, ще се махна, обешшш… — Змията се стягаше още по-силно около гърлото му и му беше трудно да говори.

— Сякаш ще ти повярвам. Знаеш ли какво? Убила съм трима души, двама съпрузи и един годеник. Всъщност четири, ако броим тъпата ми сестра. Да не мислиш, че ще се поколебая с някакъв шибан обирджия?

— Моля. Моля, махни това от мен.

Ставаше му все по-трудно да си поема дъх. Опулен от страх, той се взираше в коремите и косматите крака на паяците.

— Да ти помогна? Кажи ми кой си! — извика тя.

— Махни това нещо и ще… — изграчи той.

Тя стовари вивариума върху главата му, като го събори странично на пода. Стъклото се пръсна и паяците се оказаха на свобода. Джоди взе друг вивариум с три светлокафяви смъртоносни ловуващи скорпиона и го разби в пода до главата му. Когато той се пръсна, тя отстъпи няколко крачки към вратата и със задоволство видя, че един скорпион пълзи по лицето му.

— Помошшшш! — изкрещя той и се загърчи от ужас. Лицето му кървеше на няколко места, а боата се стягаше все повече.

— Кой си ти? — попита тя. — Кой?

Той я погледна безмълвно, като се тресеше.

Тя се втурна покрай него през отворената стъклена врата и я затръшна след себе си, разтреперана от страх и облекчение. И от объркване.

— Кой си ти? — изкрещя отново през вратата.

Той само я гледаше, хипнотизиран от ужас.

Полицай ли беше?

Но имаше американски акцент. Значи не можеше да е полицай. Тогава какъв беше?

Лицето му посиняваше. Една тарантула пълзеше надолу по врата му. Скорпионът се беше настанил между очите му с вдигнато за атака жило.

Боата се стягаше все повече и повече.

— Моля те, помогни! — изпъшка той. — Помошшш… — Очите му се бяха изцъклили, сякаш всеки момент щяха да изскочат, и се взираха умоляващо в нея: „Имай милост“.

Джоди гледаше как скорпионът изпълзя по бузата му.

Отиде в съседната стая, взе дистанционното и натисна копчето. Фалшивата стена моментално започна да се плъзга обратно, като скри непознатия от поглед и заглуши дрезгавите му писъци.

Тя не си падаше по прояви на милост.