Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (43)

43.

Неделя, 1 март

Шелби си сложи колана и изкара заднешком фиата от двора на улицата. Обикновено Анджи стоеше на прага и му махаше, но днес му беше толкова ядосана, че дори се извърна, когато я целуна за довиждане.

Скоростите нещо заядоха и едва успя да превключи на първа със стържене на предавки. После колата подскочи и угасна. Той настъпи съединителя и завъртя ключа. Двигателят изръмжа и запали. Докато потегляше — отново на подскоци — чу оглушителния клаксон на един ван, който профуча покрай него, като едва не отнесе колата, движеща се в противоположната посока.

Мамка му. Погледна в огледалото. Зад него нямаше нищо. Ускори и колата отново подскочи. Ръчната спирачка, сети се той и я освободи. Продължи напред, като мина покрай пъба „Дангалака от Уилмингтън“. Всичко пред очите му беше размазано. Наведе се напред в тъмното, загледан през предното стъкло. Включи чистачките, но стъклото бе чисто. Към него приближаваха светлини. Две, които изведнъж станаха четири. Шелби рязко завъртя волана наляво и колата се качи през бордюра на тротоара.

Мамка му, мамка му, мамка му. Върна се обратно на улицата, като се размина на косъм с едно дърво. Беше лепкав от потта. Пред него имаше малко обръщало и изведнъж осъзна, че не може да си спомни къде отива.

Родийн. Кемптаун. Спря на обръщалото. Отдясно не идваше нищо, но той остана на място, като се мъчеше да фокусира поглед. Погледна отново, за да се увери, че няма други коли. После чу нетърпелив клаксон зад себе си.

Свали прозореца, подаде ръка навън и вдигна среден пръст.

— Майната ти!

Изведнъж към него тръгна сянка. Мъж, едър. Шелби превключи на първа и потегли, зави наляво по Лъндън Роуд и настъпи газта. Видя червени стопове пред себе си. Към него приближаваха светлини, две коли една след друга. Бяха толкова ярки, че направо изгаряха ретината му, сякаш гледаше слънцето през бинокъл.

— Намалете светлините! — извика той. — Намалете светлините, копелета! Намалете светлините!

Червените светлини пред него станаха по ярки. И по-ярки. И още по-ярки. Мамка мууу! Настъпи спирачката до дупка. Малкият фиат поднесе, гумите му изсвириха и спряха само на сантиметри от бронята на камиона пред него.

Шелби седеше неподвижно, цялото му тяло пулсираше, светът се въртеше около него. След около минута камионът отново потегли на зеления светофар при Престън Парк. Трябваше да обърне, знаеше го — да обърне, да се прибере при Анджи, да си легне отново. Но продължи напред, напук, като отчаяно се мъчеше да се съсредоточи, да се фокусира.

— Съсредоточи се! — извика на глас.

Гласът му звучеше странно. Някак отекваше в черепа му.

Загледа се в стоповете на камиона, като си представяше, че той го тегли, че между тях има дълго въже, което трябва да остане опънато. Да не се отпуска. Беше в безопасност, докато е зад него. Трябваше просто да го следва. Да го следва. Натискаше спирачка, когато камионът намаляваше, даваше газ, когато ускоряваше.

Минаха още светофари. Спряха на червено. Продължиха напред. Въжето оставате опънато.

Но камионът даде десен мигач.

— Шао — завалено каза Шелби. Той беше в другата посока. Наляво. На изток.

Намръщи се.

Намираше се на кръстовище с кръгово движение. Точно пред него бяха заслепяващите светлини на Брайтън Пиър. Мамка му. Бе отишъл прекалено далеч, беше пропуснал да завие по Едуард стрийт, както възнамеряваше.

Мамината му. По дяволите. Няма значение. Можеше да мине и по Марин Парейд.

Продължи да се взира в светлините на кея — и към Брайтън Уийл, виенското колело вляво. Толкова много светлини. Като хиляди лъчи на фенери, насочени право в очите му.

Чу клаксон зад себе си. Превключи на скорост и двигателят угасна. Натисна съединителя, но колата не запали. Клаксонът отново се обади зад него, този път по-силно и по-дълго. Шелби завъртя ключа и двигателят отново се закашля, но не запали.

„Не, не ми го причинявай. Не ми го причинявай, мамка ти.“

Зад него примигнаха фарове и изпълниха купето с толкова ярка светлина, че го заслепи. Клаксонът прозвуча отново. Шелби направи трети опит, двигателят изръмжа, изпука и запали.

Плувнал в пот, той превключи на първа и натисна газта, но колата отново угасна. Вече губеше представа къде се намира и защо е тук.

Беше включил на трета вместо на първа. Светлините зад него отново блеснаха гневно. Запали отново, включи на първа и се понесе напред, право пред едно такси, което идваше по кръговото и също примигна гневно към него и наду клаксона си. Настъпи газта и се понесе по Марин Парейд, предницата на таксито изпълваше огледалата му, като продължаваше да примигва бясно и да натиска клаксона.

Шелби превключи скоростта, като държеше газта до дупка, гледаше светлините зад себе си, отпред, навсякъде. Хипнотизиран. Пред него имаше две големи оранжеви кълба, подобни на залязващи слънца.

И изведнъж видя силует на жена, бутаща количка.

Зебра.

Оранжевите кълба.

Жената се взираше в него. Замръзнала.

Приближаваше я.

Настъпи спирачката. Само че не беше спирачката, а газта.

Рязко завъртя волана наляво. Колата спря почти моментално със силно раздрусване, метален трясък и оглушителен гръм, подобен на изстрел.

Надуши барут.

Прострелян ли беше?

Не виждаше нищо през предното стъкло, освен изкривения капак на двигателя, който се бе вдигнал. Дали не беше убил жената и детето?

Огледа се смаяно, ушите му пукаха. И тогава, секунди преди да изгуби съзнание, забеляза нещо като голям използван кондом да виси на волана.

Или пък беше октопод.

Чу някой да вика.

После силен трясък над него запрати главата му напред към волана.