Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (104)

104.

Петък, 13 март

Ноа беше кисел цялата вечер. Накрая, след полунощ и множество отивания до стаята му, за да го нахранят и успокоят, Рой и Клио заспаха.

На Рой му се стори, че само след миг беше събуден от рязкото бръмчене на телефона си. Беше го оставил на вибрация с надеждата, че ако звънне, няма да събуди Клио, която беше много уморена.

Грабна го. На екрана пишеше Скрит номер. Измъкна се от леглото, отиде в банята, затвори и запали лампата.

— Рой Грейс — отговори тихо. Екранът показваше 00:43 ч.

— Рой? Норман е… извинявай, Пол.

Потинг звучеше бесен, непрекъснато сменяше между девънски и американски акцент.

— Не биваше да ми се обаждаш директно. Всичко трябва да минава през наблюдаващия.

— Знам, Рой, но исках да ти кажа и на теб. Без бюрокрация.

— Не става въпрос за правилата, Норман. Добре, оценявам обаждането ти, но е опасно, разбираш ли? Това е пробив в процедурата.

— Добре, шефе, щом казваш.

— Е?

— Установих контакт.

— Вече ми казаха.

— Имах доста интересна вечер.

— Така изглежда.

— Ъ?

— Алкохолна вечер?

— Ами трябваше да поддържам темпото й. Мисля, че ме харесва. Действа бързо. Планът ни проработи, мисля, че е ше… чела материала в „Аргъс“ и се е досетила кой съм. Нали разбираш?

— Корнел.

— Тош… точно!

Нещо в гласа му накара Грейс да застане нащрек.

— Добра работа, Норман… извинявай, Пол. Е?

— Утре пак ще се видим. Предложи да идем у тях. Иска да ми сготви вечеря и ще можете да разберете адреса по проследяващото устройство.

— Добре, браво на теб, но повече не ми се обаждай.

Грейс затвори, изпълнен с безпокойство. Мнозина в полицията смятаха, че Потинг с неговото отношение към политическата коректност — макар и не толкова крайно напоследък — отдавна е пресрочил времето си. Досега полицаите се пенсионираха след трийсетгодишна служба и малцина в системата бяха на повече от петдесет и пет. Но покрай последните непопулярни ревизии на пенсионната схема работата след петдесет и пет щеше да стане норма. Детектив сержантът беше постъпил късно в полицията и щеше да е почти на шейсет, когато отслужи срока си. Оставаха му още няколко години. Като един от хората, които бяха работили с него години наред, Рой Грейс бе открил в особения, но добър характер на Потинг качества, които убягваха на онези, които познаваха — или виждаха — единствено ченгето от старата школа със съответните му ценности. Грейс беше наясно и през последните години беше заставал на няколко пъти на страната на Потинг, като го спасяваше от дисциплинарни наказания и неведнъж от изхвърляне от полицията, защото вярваше в него.

И сега адски се надяваше Потинг да не го разочарова. Но най-вече заради безопасността му се молеше той да не свали гарда си. Ако Грейс беше прав — а той беше сигурен, че е — Джоди Кармайкъл не беше от онези, с които можеш да се напиеш спокойно.