Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (103)

103.

Четвъртък, 12 март

Норман си даваше сметка, че е прекалил с пиенето, и се чувстваше малко ядосан. Светваха предупредителни светлинки. Но алкохолът приповдигаше самоувереността му. А и Джоди му харесваше.

Трябваше да се съсредоточи, наистина да се съсредоточи.

Да си спомни мисията си.

Но тази прекрасна жена правеше тези задачи трудни. В момента изпитваше какви ли не емоции, включително и вина. Вина, че жената, която обича, е мъртва, а той е тук и си бъбри с красавица, която го възбужда. Смъртоносна, опасна красавица. Както и вина, че е пил по време на работа, пък било то и като част от прикритието си. Или поне така се уверяваше.

Бяха приключили с вечерята и сега Джоди пиеше „Зомби“, а той беше на втория си отлежал арманяк. Трийсет кинта чашата. Какво пък, полицията на Съсекс плаща. Кредитната карта беше тяхна — или по-скоро на Пол Корнел. Хей, няколко питиета повече или по-малко нямаше да доведат до банкрут никого.

— Знаеш ли, Пол — внезапно рече тя. — Шантаво е, но чувствам необикновена връзка помежду ни. Вярваш ли в сродните души?

— Изгубих моята сродна душа в пожар — отвърна той след кратко забавяне.

— Толкова съжалявам — рече тя.

Той замръзна за миг — осъзна, че е разкрил нещо за себе си.

— Кога стана?

— О, преди много време, преди да се оженя.

Хипнотичният й поглед не се откъсваше от него.

— Но ти още страдаш за горката ти любима, нали?

Той се усмихна.

— Знаеш ли, за първи път от години срещам човек, който… — Гласът му замря.

— Който какво, чаровнико? — Тя плъзна ръка по масата и докосна неговата.

Той сви рамене и пръстите им се сплетоха. Тя седеше с гръб към прозореца. Зад нея през мрака и дъжда Потинг виждаше уличните лампи на Кингс Роуд, светлините на минаващите коли и мастилената чернота на Ламанша. Забавляваше се, наистина. И играеше само отчасти.

— Просто се опитвам да кажа, че ме караш да се чувствам добре, Джоди. Тъкмо си мислех, че животът ми приключва, а ето че ти се появи в него. Знам, че вероятно звучи… откачено, нали разбираш. Току-що се запознахме и тъй нататък, пък и… по дяволите, аз съм достатъчно стар, за да ти бъда баща!

Тя се усмихна.

— Имам нужда от една цигара. Пушиш ли?

„Да, пуша лула — едва не отвърна той, но се сдържа навреме. Американски компютърен магнат не би пушил лула. — По дяволите, това беше на косъм. Трябва да се взема в ръце. Никакъв алкохол повече.“

— Пури — каза той. — От време на време си позволявам по някоя пура, макар че докторите ме съветват да ги откажа. Ще изляза с теб, ако ти се пуши.

— Ти искаш ли една?

— Разбира се, защо не?

Десет минути по-късно двамата стояха пред хотела, сгушени срещу вятъра и дъжда. Той я прегръщаше неловко през кръста, докато тя палеше цигарите им. Запита се къде ли е паркирана колата на наблюдаващите полицаи.

— Наистина те харесвам, Пол — рече тя.

— И аз теб, Джоди. Но не мога да ти предложа никакво бъдеще. Обречен съм. Имам рак на простатата, който не може да се оперира и се е разпространил навсякъде.

— Хайде да поговорим за нещо по-забавно! Има ли и други знаменити хора от Брайтън като теб?

Тя дръпна от цигарата си. Той вдиша сладкия аромат.

— Помниш ли актрисата Вивиан Лий от „Отнесени от вихъра“?

Тя кимна.

— Помня, че когато бях малък, тя се омъжи за Лорънс Оливие. Живееха недалеч оттук, в Роял Кресънт в Кемптаун.

— Вивиан Лий каза нещо, което смятам за максима в живота си. „Най-добре е да не обръщаш внимание на миналото и бъдещето, ако искаш да се радваш на настоящето“. — Тя го погледна многозначително.

Той кимна.

— Мъдри думи.

— Нали? — Тя отново дръпна от цигарата си. Двамата трепереха от студа. — Може и да си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, а мен утре може да ме блъсне автобус.

— Да се надяваме не от някой с моето име отпред!

— Не трябва ли да си мъртъв, за да ти изпишат името върху автобус? — попита тя и побърза да добави: — Извинявай, не исках да кажа това.

Той се ухили.

— Древните са имали нужда да градят пирамиди и великолепни гробници в Долината на царете, за да постигнат безсмъртие. Мисля, че е доста по-просто да ти напишат името върху брайтънски автобус.

Тя смачка цигарата си в пепелника до стената и отново потръпна.

— Искаш ли да влезем? — Той също смачка своята и кимна.

След като се върнаха на местата си, Норман вдигна чашата си и чукна нейната.

— За двама ни, да стоим по-далеч от автобуси.

— Харесва ми чувството ти за хумор.

— И на мен твоето.

— Е, какви са ти плановете, след като се върна тук?

— Знаеш ли, за първи път от десетилетия съм свободен от тиранията на плановете. Петдесет години си скъсвах задника от работа, опитвах се да направя нещо от живота си и да се дистанцирам от корените си. Струваше ми много скъпо. Така и не намерих време да се забавлявам с жена ми и семейството ми. Преди два месеца, след като докторите ми бяха казали, че ми остава по-малко от година, се събудих една сутрин и си помислих: как премина животът ти, по дяволите? В градене на империи и опити да придобиеш все повече. И за какво? Да станеш най-богатият в гробището ли?

— И да напишат името ти върху автобус?

Той се ухили.

— Е, предполагам, че за мен това ще има повече смисъл, отколкото повечето ми постижения. Скромно момче от Уайтхоук Истейт. Обезсмъртено на автобус. Сериозно. — Той пресуши арманяка си и макар да си даваше сметка, че вече е пил предостатъчно, извика сервитьора и му каза да му донесе още един и да напълни чашата на Джоди въпреки протестите й. После продължи: — Мисля, че онази сутрин получих своето откровение. Знаеш ли какво си помислих? Когато ти предстои да умреш, започваш да се питаш каква следа си оставил на този свят. Как ще те запомнят хората?

Тя се усмихна.

— Разбрах какво трябва да направя — да се върна при корените си и да намеря най-добрите каузи, за които да оставя парите си. Навсякъде по света има хора, организации и каузи, които отчаяно се нуждаят от пари. Никой човек, дори Бил Гейтс, не може да помогне на целия свят. Ти си имаш твоята мантра, онези чудесни думи на Вивиан Лий, а аз си имам своята.

— И коя е тя?

— Никой не прави по-голяма грешка от онзи, който не върши нищо, защото може да направи съвсем малко.

— Това е прекрасно. Напомня ми нещо, което четох навремето. „Ако ти се е случвало да си мислиш, че си прекалено малък, за да имаш значение, никога не си делил легло с комар.“

— Това ми харесва! Дали да не си го сложа като епитафия?

— Стига си мислил за смъртта, Пол!

— Разбира се, извинявай.

Той изчака новите питиета, отпи от арманяка си и остави чашата. Предупредителен глас крещеше в главата му „Достатъчно!“.

— Знаеш ли какво ми се иска?

Тя поклати глава и отпи от питието си.

— Ние с теб сме от два много различни Брайтъна. Когато бях хлапе през петдесетте — отгледа ме майка ми, която беше вдовица от войната — това беше западнало, дрипаво място. Пълно с гадни типове и банди. Опасно място. А сега е най-изтънченият град в Англия след Лондон. Един от най-изтънчените на планетата. Много ми се иска да те заведа на обиколка в онзи Брайтън, в който израснах. Имаш ли свободно време, преди да замина обратно за Калифорния?

— Ами — замислено рече тя — трябва да размразя хладилника си. И да гледам как съхне боята по една стена. Но съм сигурна, че ще успея да намеря няколко минути.

Той я изгледа косо и се засмя.

— Е, не искам да те притеснявам.

— Ти не би могъл да си притеснение. А много приятно развлечение.

Той се усмихна.

— Утре сутринта съм зает със счетоводителите и адвокатите си, но следобедът ми е свободен.

— Чудесно — рече тя. — Какво ще кажеш да мина да те взема? Карам много добре и имам хубава кола. Ще бъда повече от щастлива да ти бъда шофьор!

Той поклати глава.

— Уредил съм лимузина с шофьор чрез хотела. Мога да те взема от дома ти по обед. Ще хапнем нещо и ще направим обиколката. Как ти звучи?

— Ами… — Тя се поколеба за миг. — Да, звучи чудесно, но не съм сигурна къде точно ще бъда утре сутринта. Какво ще кажеш да се срещнем тук? Кое време те устройва?

— Дванайсет и половина?

— Звучи добре. Сигурен ли си, че ще е удобно?

— Ще бъда благодарен за компанията ти.

— Но имам едно условие, за да дойда с теб — каза тя.

— И то е?

— Да ми позволиш да ти сготвя вечеря в дома ми утре вечер. Разбира се, стига да нямаш други планове?

— Ами може и да ти се види странно, но за утре вечерта в графика ми няма нищо.

— Вече има!