Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (72)

72.

Вторник, 10 март

В седем сутринта Рой Грейс, който открай време не обичаше да лети, се закопча до Клио, която седеше до прозореца в задната част на самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Мюнхен. Чувстваше се по-нервен от обичайното. Сякаш в стомаха му имаше рояк полудели пеперуди. Беше си взел почивен ден — без проблем, тъй като имаше да ползва отпуски.

Пресегна се и стисна ръката на Клио. Седалката от дясната му страна, откъм пътеката, засега беше празна.

Да съобщи новината на Клио не беше лесно. Тя побесня, задето е решил, че няма да я приеме добре, и я беше лъгал. Отначало попита какво означава това за тях в дългосрочен план — за какво друго я е лъгал в миналото и какво ще я излъже в бъдеще? Разговаряха надълго и нашироко до късно през нощта и той призна, че е сбъркал, защото се е страхувал, че може да я изгуби.

Фактът, че я помоли да дойде с него да видят Санди, в крайна сметка помогна да стигнат до съгласие. Клио разбираше, че Рой наистина иска двамата да се справят заедно с този проблем.

По време на полета почти не разговаряха, всеки беше потънал в собствените си мисли.

Клио по принцип не носеше много грим и на Рой това му харесваше. Днес обаче си беше сложила повече от нормалното. Сякаш се опитва да се съревновава със Санди, помисли си той. Не че беше нужно да таи някакви страхове.

Когато самолетът кацна в Мюнхен, двамата се хванаха здраво за ръце.

— Много съм нервна — рече тя.

— Чуй, обичам те. Санди по никакъв начин не би могла да промени каквото и да било помежду ни. Поисках да дойдеш с мен, за да й покажа, да види с очите си, че сме заедно. Ти си моята съпруга и нищо няма да промени това. Ти си Клио Грейс. Нали?

Тя се усмихна измъчено.

Грейс се опита да мисли за работата си, но не успя. Непрекъснато се връщаше към онова, което щеше да стане, когато двамата с Клио влязат в „Клиникум Швабинг“ и видят Санди.

Вече нямаше да може да се преструва, че не е тя.

Как ли щеше да се почувства, по дяволите?

Отново се опита да мисли за Крисп и за жертвите на змийската отрова, но беше невъзможно. Само едно нещо занимаваше ума му в момента.

Санди.

След по-малко от час летяха по аутобана в белия спортен „Фолксваген Сироко“ на Марсел Кулен. Коленете на Клио се опираха в брадичката й на задната седалка, а отпред Рой беше почти залепен за жабката.

Кулен беше красив, с вълниста черна коса и постоянно изпълнен с хумор глас. През по-голямата част от пътя до Мюнхен Клио го разпитваше откъде се познават с Рой, за живота му, за жената и децата и какво го е накарало да стане полицай.

Рой мълчеше, благодарен на чудесния любопитен ум на Клио, и слушаше с половин ухо разговора им. В същото време нервите му бяха опънати до скъсване.

Не правеше ли огромна грешка?

Колата намали и спря. Той погледна през прозореца и видя познатата сграда. Приличаше на кръстоска между болница и манастир. Бежова тухлена фасада, покрив с яркочервени керемиди и триъгълни капандури и портик с три арки.

„Клиникум Швабинг“, Мюнхен.

За момент го завладя паника. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Не правеше ли най-голямата грешка в живота си? Не беше ли по-добре да каже на Марсел да обърне колата и да ги откара обратно на летището?

Но вместо това, мълчалив като робот, той разкопча колана, слезе, помогна на Клио да бутне облегалката на седалката напред и й подаде ръка, за да може да се измъкне навън.

Кулен им каза, че ще ги чака на паркинга.

Няколко минути по-късно, след като се подписаха в регистъра за посетители, Рой и Клио бяха посрещнати от много делово изглеждаща жена със стоманеносива коса, която се представи като началник на отделението. Тя ги поведе по лабиринт от коридори, които му се струваха смътно познати от предишното му идване през януари, след което продължиха нагоре с асансьор.

Нервите му отново бяха изопнати до краен предел. Клио стисна силно ръката му.

— Сигурна ли си, скъпа? — попита я той, може би за десети път.

— Да.

Вратата се отвори и го лъхна миризма на дезинфектант. Излязоха в боядисания в оранжево коридор и покрай тях мина количка, на която лежеше мъж със сбръчкано тебеширенобяло лице. Покрай стените имаше редици твърди столове, автомат за закуски и няколко снимки в рамки на доктори и медицински сестри с имената под тях.

Сърцето му биеше лудо. Отново бе тук. И всичко му се струваше така познато. Някакъв човек в син хирургически екип и жълти кецове мина забързано покрай тях към нишата с автомата за безалкохолни.

По дяволите.

Беше като в „Омагьосан ден“^[18].

Жената със стоманеносивата коса им каза, че пациентката Санди идвала от време на време в съзнание през последните няколко дни, като понякога умът й бил бистър.

Погледна към Клио. Тя беше облечена консервативно, в обикновено тъмносиньо палто върху черен пуловер, джинси и велурени ботуши до коленете, с тъмносиня чанта „Мълбери“, която Грейс й беше купил на безумна цена за миналата Коледа.

Тя също го погледна. Той не успя да разчете изражението й.

Последваха жената през двукрилата врата на интензивното отделение със стерилната му миризма и минаха покрай редици легла с пациенти, заобиколени от всевъзможни монитори и отделени от другите със светлозелени завеси. Завиха зад един ъгъл и влязоха в малка единична стая.

В легло със странични прегради като на клетка лежеше жена с къса кафява коса в нощница на сини и бели точки, свързана с цяла гора от системи.

Санди.

Грейс погледна отново към Клио. Лицето й бе пребледняло.

Той пристъпи напред.

— Санди?

Жената не реагира.

— Аз съм, Рой — каза той по-спокойно, отколкото се чувстваше. Изчака няколко секунди, но отново нямаше реакция. — Много съжалявам… за инцидента. — Гласът му се задави, чувствата напираха неудържимо. — Толкова съжалявам. Аз… не знам… наистина не знам какво да кажа. Продължих напред. С мен е Клио, новата ми съпруга. Тя искаше да се срещне с теб.

Извърна се, сграбчи Клио в обятията си и я притисна към себе си.

Зад него очите на Санди се отвориха за момент, примигнаха и се затвориха.

Той се овладя, наведе се и докосна челото й.

— Аз… не мога да повярвам, че си ти. Наистина си ти. След толкова много време.

После двамата с Клио застанаха до леглото и я загледаха, хванати здраво за ръце.

Санди продължаваше да мълчи. Да диша равномерно.

— Санди? — каза той. — Чуваш ли ме? Аз съм, Рой.

Няколко секунди нямаше реакция от нейна страна, после внезапно очите й се отвориха широко. Тя погледна Рой, после погледът й се впи в Клио.

— Значи ти си Клио? Жената, за която се е оженил?

Клио се усмихна неловко. Гласът й потреперваше нервно, когато отговори:

— Да. Да, аз съм.

Очите на Санди се присвиха.

— Успех — язвително рече тя. И затвори очи.

Появи се сестра, която каза, че трябва да преоблече пациентката и да й даде лекарства, и ги помоли да излязат за няколко минути. Можели да си вземат вода или кафе в коридора пред отделението.