Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (12)

12.

Сряда, 18 февруари

Десет минути по-късно, долепени плътно един до друг, Ромео и Жулиета се целуваха страстно през цялото кратко пътуване с асансьора до петдесет и втория етаж. Все така долепени, двамата се запрепъваха по коридора към стаята му.

Вътре той я отведе до канапето, вдигна телефона и поръча спешно бутилка добро шампанско. Затвори и изчезна за няколко минути през двойната врата в съседната стая, след което се върна с найлонова торбичка с бял прах, сламка и нож.

Направи няколко линии кокаин върху стъклото на масичката, поднесе сламката към носа си, наведе глава и изсмърка цяла линия.

— Уухаа! — извика той. — Ууухаааа! Казвам ти, най-добрият е! Най-добрият в целия град! — Подаде й сламката.

Джоди тъкмо смъркаше предпазливо, когато на вратата се позвъни.

— Спокойно, няма да пусна никого!

Ромео тръгна към вратата. Джоди чу шумолене на хартия, после нечий глас каза: „Благодаря, сър, пожелавам ви да си изкарате чудесно!“. Секунди по-късно Ромео се появи отново със сребърен поднос с бутилка в кофа лед, две чаши, купичка ядки и друга с маслини. Остави подноса на масата до кокаина, целуна я отзад по шията и седна до нея.

Най-неочаквано грабна сламката от ръката й и изсмърка втора линия, после трета. Извика отново „Ууухааа!“, вдигна я на крака и започна да я целува диво. Толкова диво, че я разтревожи.

Тя се опита да се отдръпне.

— Хей! Хей! По-леко, става ли?

— Не ми говори за леко. Знам какво искат кучки като теб! — Заваляше думите. — Обичаш грубо, нали?

— Не.

Той вдигна полата й и затърси пипнешком бельото й.

— Хей!

Той я блъсна силно назад. Тя се спъна и се блъсна в стената. Той се притисна в нея и започна да смъква гащичките й.

— Престани! — каза тя, вече наистина уплашена от внезапната промяна в настроението му.

Той се хилеше демонично, очите му бяха изцъклени от алкохола и дрогата.

— Искаш го, кучко. Искаш да те чукам яко, нали? Харесва ти грубо.

Прикова я с една ръка за стената. С другата разкопчаваше колана си. Погледът му беше безумен, плашеше я.

Фрасна го в носа. Той залитна назад и падна на колене, от ноздрите му рукна кръв, лицето му се превърна в маска на объркването. Тя моментално го изрита с всички сили с десния си крак. Острият връх на обувката й „Лоботин“ го улучи под брадичката, главата му рязко отлетя назад и дълбоко от гърлото му се изтръгна пъшкане.

Очите му се загледаха нефокусирано за момент, после се затвориха. Той падна назад и остана да лежи неподвижно.

Разтреперана, осъзнаваща, че е прекалила с пиенето, тя залитна напред и погледна надолу към него. Беше в безсъзнание, но още дишаше. Кръвта от разбития му нос се стичаше по бузите му и капеше на килима. Тя грабна чантата си от канапето, разтърка удареното място на главата си, хвърли отново поглед към него и бързо тръгна към вратата.

Спря, когато си даде сметка каква възможност й се е отворила. Обърна се и влезе през двойната врата в голямата спалня с дрешник, където бе отишъл той преди малко. Огледа се за портфейла му. На стойка от метал и кожа до леглото имаше отворен куфар. Прерови го и на дъното му намери още една найлонова торбичка с бял прах. Беше запечатана.

Озърна се през рамо. Нервите й бяха опънати до скъсване. Реши, че може да я вземе и да я скрие в чантата си. После — без да има представа какво я е подтикнало — се отпусна на колене, отметна постелката на леглото и надникна под него.

И видя голям куфар „Луи Вюитон“.

Изтича обратно до вратата. Ромео още беше в безсъзнание. Джоди се върна при леглото, измъкна куфара, щракна двете закопчалки и вдигна капака.

Въпреки че беше пияна, започна да се тресе от вълнение.

Куфарът беше пълен с пачки нови стодоларови банкноти.

„Мамка му!“

Озърна се отново през рамо, затвори капака, закопча го, вдигна куфара и предпазливо се върна при вратата.

Румънецът не беше помръднал.

Погледна отворената торбичка кокаин на масата. Изкушаваше се да вземе и нея, но той я беше срязал грубо и част от праха се беше изсипала върху масата и пода. Измъкна се навън колкото се може по-тихо и затвори вратата след себе си, хвана здраво куфара и се втурна по пустия коридор към знака за авариен изход. Спусна се с препъване по голите бетонни стъпала десет етажа, докато не видя номера на вратата на своя етаж.

42.

Бутна вратата. Коридорът беше пуст. Излезе и закрачи колкото може по-небрежно към стаята си.

Щом влезе, запали лампите, затвори вратата и сложи верижката.

Сърцето й биеше лудо, мислите й препускаха.

От телевизора се чуваше музика и завесите бяха спуснати. Огледа се предпазливо, нервите й още бяха опънати. Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че е минавала камериерка.

Бързо сложи куфара на леглото и започна да преглежда парите. Бяха на пачки, всяка с хартиена лента, отбелязана с $10 000. Преброи двайсет. Господи! Двеста хиляди долара. Много приятна изненада и компенсация след гадостта, през която бе минала в кабинета на Мъскът.

Извади пачките и ги раздели между трите си големи куфара, като ги напъха между дрехите. Сложи няколко в ръчния си багаж. Чудеше се дали да не вземе и куфара, за да не го открият тук, после спря и реши да го провери дали няма някакво проследяващо устройство.

Отвори страничния джоб, но той беше празен. Прокара длани по хастара. И напипа малка бучка.

Отиде до купата с плодове, която беше пълна отново, а ножът беше сменен с чист. Взе ножа и сряза хастара, като непрекъснато поглеждаше нервно към вратата. Колко ли време имаше, преди Ромео да дойде на себе си — и да открие какво е изчезнало?

Бръкна под хастара и извади прост бял плик с малък предмет в него. Отвори го и видя лъскава черна флашка.

Защо беше скрита в подплатата?

Погледна часовника си. 21:40. Дали имаше време да хване някой нощен полет?

Върна флашката в плика и го прибра в един вътрешен джоб на чантата си. Имаше чувството, че щом е била скрита така, значи има някаква цена. С размътения си ум реши, че ще се обади на Ромео Мунтеану от Англия и ще го попита колко е склонен да предложи срещу връщането на флашката.

Или може би не.

В края на краищата, двеста хиляди гущера при сегашния курс не бяха лошо заплащане за една вечер.

Не бяха милионите, които беше очаквала от Уолт Клайн. Но не бяха и нещо, което да се подмине с презрение.

Бързо приключи със стягането на багажа и прехвърли пакета бял прах в чантата си, после погледна куфара, като се чудеше какво да прави с него. Излезе, огледа се предпазливо, тръгна по коридора и го остави в стаята за пране, после бързо се върна и се обади на рецепцията за носач.

През следващите няколко минути крачеше нервно напред-назад. Когато на вратата най-сетне се позвъни, погледна през шпионката, преди да отвори. Помоли носача да й извика такси до летище „Нюарк“, даде му двайсет долара и му каза, че ще го чака отвън.

Отново излезе предпазливо в коридора и взе асансьора. Огледа почти празното лоби, преди да излезе. Изпита облекчение, че папараците не са я наобиколили. Отказа лимузината, която бе поръчала за сутринта, отписа се, като се боеше, че Ромео Мунтеану ще се появи всеки момент, и бързо излезе през въртящата се врата в студената манхатънска нощ.

Носачът й показа куфарите в багажника на жълтото такси, след което затвори капака.

Секунди по-късно седеше на тясната задна седалка, докато възрастният шофьор с тюрбан на главата караше към Кълъмбъс Съркъл.

— Нюарк? — попита той. — Коя авиокомпания?

— Промяна в плановете, след малко ще ви кажа — каза тя, докато отваряше Гугъл на айфона си и проверяваше за нощни полети до Великобритания. Или за нощни полети докъдето и да било.