Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (44)

44.

Неделя, 1 март

Вятърът бе утихнал и дъждът беше спрял, когато Зъба слезе от таксито на кръстовището на Родийн Роуд и Родийн Кресънт. Даде на шофьора десет процента бакшиш — по-вероятно беше той да запомни хората, които не му даваха, отколкото другите — и продължи пеша в мрака. Носеше ликра под дрехите си и мрежа за коса под бейзболната шапка, за да сведе до минимум риска да остави нещо, което да позволи на следователите да открият негова ДНК.

Навсякъде около него имаше елегантни самостоятелни къщи, повечето имитация на стила от епохата на Тюдорите. Напомняха му за къщите в Бевърли Хилс, където беше направил един удар и където намери кучето си. Това място изглеждаше много по-подходящо за Джоди Бентли, отколкото Уестърн Роуд. Зави надясно по Родийн Кресънт и продължи, като гледаше и броеше номерата, докато не стигна до 191.

Загледа се в имота. Къщата се намираше малко под улицата. На предната стена имаше кутия на аларма. Един прозорец на втория етаж и един на долния светеха. Шикозно място, пасващо на квартала, и с вътрешен гараж за две коли. До входа имаше строителна табела, а покрай едната страна на къщата бе издигнато скеле. Прозорецът на първия етаж зад скелето беше закован.

Остана неподвижен няколко минути, като гледаше къщата и следеше за движение вътре. Вдясно от себе си забеляза подскачаща светлина и проблясък на светлоотразяващо яке под улична лампа. Приближаващ велосипедист. Зъба направи няколко предпазливи крачки по асфалтираната алея, като се придържаше към храстите. Велосипедистът го подмина. Няколко секунди по-късно чу кола. Затаи дъх, готов да се скрие в храстите, но колата продължи по улицата над него.

Мина бързо по алеята и се качи на верандата, натисна копчето на звънеца и чу слаб, писклив звън. След него се възцари тишина. Не се чу възбуден лай на куче, което беше добре. Не обичаше да убива кучета — не бяха виновни те, че собствениците им са задници. Изчака малко и звънна отново. После за трети път.

И за четвърти, този път наистина дълго.

Бутна капака на пощенския процеп и надникна през него. Мястото изглеждаше като обитавано от жена. Паркет. Съвременни мебели. Модерно изкуство по стените.

И никакви признаци на живот.

Реши, че най-вероятно живее сама. И в момента не си е вкъщи. На среща? На кино? Или е заминала някъде за уикенда? Може би в някой друг дом, който притежава?

Извади от джоба си инструмента, който беше направил сам преди няколко години. Външно представляваше обикновено швейцарско ножче. Ако някой митничар претърсеше багажа му, щеше да го подмине като безобидно. Той обаче беше махнал всичките му инструменти с изключение на големия нож, към който беше приспособил заключващ механизъм, превръщащ го в автоматичен. Запазил беше и шилото, което също се застопоряваше и беше идеално за забиване в окото или ухото, за да достигне до мозъка, както и отвертката и ножицата, които можеха да му бъда полезни. Останалите инструменти бяха заменени с шперцове.

Ако се нуждаеше от допълнително доказателство за съмнителната природа на обитателката на тази къща, това бе времето, което му беше необходимо, за да се справи с трите ключалки на вратата. Минаха цели пет минути, преди най-сетне да се предадат.

Пристъпи в коридора със стърчащо между пръстите си шило и затвори вратата, като се ослушваше за задействана аларма. Погледна вътрешния панел на стената. Светеше зелена светлина. Алармата не беше активирана. Да не би в къщата да имаше някого?

— Ехо? — извика силно той.

Мълчание.

Къщата изглеждаше пуста и студена. По пода беше пръсната рекламна поща и един кафяв, официално изглеждащ плик, адресиран „До обитателя“. Нищо друго. Зъба запали фенерчето си и мина през вратата вдясно в подредената дневна. В нея имаше две модерни бели канапета, телевизор с извит екран на стената, масичка за кафе със стъклен пепелник и две снимки в рамка на лавицата над голямата празна камина. Едната снимка беше на сиво-бяла котка, свита върху постелка на пода. На другата жена в джинси и черен пуловер се усмихваше на фотографа, а около шията и част от тялото й се беше увил огромен питон.

Нямаше нужда да прави справка със снимките във вътрешния си джоб, за да познае мишената си. Това беше жената, подвизаваща се като Джоди Бентли и Джудит Форшоу.

Върна се в антрето и продължи по другия къс коридор, който водеше към баня. По-нататък имаше голяма модерна кухня с плот в средата. На него имаше бележник с празен горен лист и няколко откъснати страници. В ъгъла, на лавицата до модерната печка, която изглеждаше така, сякаш никога не е била използвана, имаше безжичен телефон, поставен върху телефонен секретар.

Екранът не показваше оставени съобщения. Зъба взе слушалката и отвори списъка на обажданията. Беше празен. Може би тя използваше само мобилен телефон като него и държеше стационарната линия за спешни случаи.

Забеляза странна, правоъгълна машина от блестящ метал, която сякаш подхождаше повече на лаборатория, отколкото на кухня. В средата й имаше изпъкнала част с няколко тръби и здрава решетка отпред с редица копчета и превключватели до нея. Името на производителя беше „Лиофилайзър“, а номерът на модела бе LABGO MN4. Апарат за изсушаване чрез дълбоко замразяване. За какво й е притрябвало такова нещо?

На работната повърхност имаше кутия с пакети котешка храна. Тя имаше котка. Къде ли се намираше? Вътре или навън? И изобщо тук ли беше? Или е заминала и я е взела със себе си? Или я е дала в приют?

Отиде до хладилника. Беше от големите американски хладилници-фризери, с машина за лед и студена вода отстрани. Отвори вратата и погледна вътре с намерението да види датите на продуктите. Видя пакет пушена сьомга, яйца, масло, отворена кутия соево мляко и преполовена бутилка обезмаслено мляко с още четири дни трайност според маркировката. Няколко ябълки, боровинки и грозде.

Отвори долния фризер и потръпна от отвращение. Беше пълен с пакети мъртви мишки и плъхове. Ненавиждаше тези твари. Мразеше гризачите. Гадини. Какво правеха тук — лакомства за котката ли бяха? Това ли беше предназначението на машината за изсушаване? Затвори, обърна се и отвори вътрешната врата, която водеше към голям гараж с тъмносин „Мерцедес“ 500SL, кабриолет, блестящ от чистота. Огледа добре гаража, върна се в къщата и се качи на втория етаж да продължи търсенето си.

Горе имаше площадка и пет стаи. Провери всичките една по една. Нощната лампа в спалнята беше включена към таймер и светеше. Помещението беше луксозно, но стерилно като хотелска стая. Трите стаи за гости също имаха вид на хотелски. Последната стая беше малък кабинет с бюро, библиотеки, кабели за компютър, който липсваше, и рутер.

Нещо му се стори странно. В цялата къща почти нямаше фотографии — само онези двете в дневната.

Прегледа чекмеджетата на бюрото. В едното намери две връзки ключове с жълт етикет с надпис „Предна врата“. Прибра единия комплект. После огледа библиотечните рафтове. Имаше фирми, които предлагаха фалшиви книги — кухи обложки, в които можеш да скриеш неща като бижута и ключове. Всички книги тук обаче бяха истински.

Върна се на площадката и освети с фенерчето си. Забеляза драскотини по стената ниско долу.

Обхванат от любопитство, отиде при тях и клекна. Като снайперист в армията се бе научил да разпознава всичко необичайно във всяка обстановка, в която се озоваваше. Всякаква следа, че наоколо може да има и някой друг, който може би очаква да го убие.

Нещо беше издраскало боята, но само на височина около половин метър. Помисли си за пакетите котешка храна. Котката ли го беше направила? Защо? Да не би да имаше някаква кухина, в която живееше мишка? Освети стената с фенерчето си. Беше се научил да чете следи. Животински и човешки. Пресни и стари. Някои драскотини бяха нови, други много по-стари. Да не би в стената да имаше гнездо на мишки или плъхове? Почука по нея. Беше куха.

Помисли си за плана на къщата. Скелето отвън. Закованият прозорец. Само че не беше видял закован прозорец в никоя от стаите, в които бе влизал.

Върна се долу, излезе и погледна скелето. Закованият прозорец се намираше от другата страна на стената. Какво имаше зад него?

До какво е искала да се добере котката?