Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (14)

14.

Четвъртък, 19 февруари

В Шарк Байт Спортс Бар имаше барбекю вечер. Това означаваше, че редовните посетители ще бъдат пияни и ще се тъпчат с прегорели пилета, кремирани пържоли и разпадаща се риба и ракообразни.

Зъба — дребен, жилав мъж с бръсната глава и гневна физиономия — седеше на терасата с изглед към потока в южния край на Търтъл Коув в компанията на другаря си Йосарян. Непрекъснато пляскаше голите си крака и ръце, които бяха подложени на атаката на комарите. Димът от барбекюто влизаше в очите му и наистина го вбесяваше.

Температурата в карибската вечер беше трийсет и шест градуса и влажността беше висока. Облечен в къси панталони, потник с щампа на Джим Морисън и джапанки, той беше плувнал в пот. Пушеше „Лъки Страйк“ и пиеше бърбън „Мейкърс Марк“ с лед. Йосарян седеше до него, мърдаше ноздри от миризмата на месото и от време на време лочеше вода от една купа на дървените дъски.

Беше грозно псе. Очите му бяха разноцветни, едното яркочервено, другото сиво, и приличаше на кръстоска между далматинка и шопар. Беше тръгнал след Зъба по една улица в Бевърли Хилс преди няколко години, когато оглеждаше къща за удар, и бе парирал всичките му опити да го пропъди. И ето че сега Зъба го беше домъкнал на острова със себе си. Не беше сигурен кой кого е осиновил. И не му пукаше.

Щастливият час^[8] беше към края си и климатизираното помещение на бара беше пълно с британци, американци и канадци, които се познаваха и се напиваха тук всяка четвъртък вечер — както и повечето други вечери. Зъба никога не разговаряше с тях. Не си падаше по пияндета. Неговият верен и трезвен другар му беше достатъчен.

Вътре в бара избухна гръмогласен смях. Някои вечери бяха доста диви. Преди няколко години двама хаитяни се бяха опитали да оберат заведението и бяха застреляни от един клиент. Беше от този тип места.

Островът, който наричаше свой дом през последните десет години, беше рай за туристите и една от най-противните дупки на Карибите за американските гранични власти. Дълъг около двайсет и осем и широк около осем километра, Провиденсиалес — или Прово, както го наричаха местните — се намираше между Хаити, Ямайка и южния край на Флорида Кийс.

Англичаните се преструваха, че е тяхно владение, и бяха сложили една кукла на конци за губернатор, но оставяха предимно американската Брегова охрана, която имаше база тук, да се занимава — или да мачка — продажната и некадърна местна полиция.

Именно затова Зъба беше избрал да живее тук. Никой не задаваше въпроси и на никого не му пукаше. Оставиха Зъба и другаря му на мира и той беше оставил тях. Живееше в партерен апартамент в един комплекс от другата страна на потока, а чистачката му мама Мисик се грижеше за кучето, когато заминаваше по работа.

Тази вечер комарите бяха особено досадни. Не си падаше по комари. Мразеше гадините. Отдавна беше решил, че ако някога се срещне с Бог — малко вероятно, тъй като не вярваше в Него — първият му въпрос ще бъде защо е създал комарите.

За да вбесява всички ли?

В момента беше вбесен. Десният му глезен, където беше ухапан преди малко, го сърбеше адски. Ако имаше възможност, би избил всички комари на планетата. Но точно сега беше зает с по-важен проблем. Работа. Или по-точно липсата на такава.

Зъба беше напуснал училище рано и накрая се озова в армията, като участва в две мисии в Ирак. Това бе променило живота му завинаги, защото там бе открил истинския си талант на убиец — и по-точно на снайперист. Дарбата му беше послужила добре.

Изпи още два бърбъна с още четири цигари, след което тръгна сам по тъмния пуст път с Йосарян да изпече рибата, която беше хванал по-рано с лодката си „Лонг Шот“.

Една добра поръчка нямаше да му се отрази зле. Двама от основните му работодатели американци ги нямаше; единият изтърпяваше доживотна присъда без право на помилване, а другият бе застрелян — той самият го бе екзекутирал. Сега имаше двама нови, но от няколко месеца не се беше чувал с тях. Спестяванията в швейцарската му сметка се топяха. Горивото за десетметровата му лодка с двата й вечно жадни двигателя „Мерцедес“, с която излизаше на риболов през повечето дни, беше скъпо.

И един ден моторницата можеше да му потрябва за бързо измъкване от това място. Развиваше максимална скорост от петдесет и четири възела^[9] и малко съдове можеха да я догонят. Пък и дните в морето с „Лонг Шот“ бяха животът му.

А Зъба никога не знаеше как са преброени те. Просто караше някак, за да види дали ще доживее до следващия си рожден ден, който беше след няколко седмици. Беше си създал ритуал за рождените си дни. Напускаше Шарк Байт и отиваше до Кю Таун, за да посети проститутката си. На острова нямаше закони срещу шофиране в пияно състояние. След това се прибираше у дома и играеше руска рулетка.

Един и същ куршум трийсет и осми калибър беше в цевта през последните десет години. Сам го беше направил дум-дум. Два дълбоки среза на върха. При удар куршумът щеше да се пръсне и да направи дупка с размерите на топка за тенис в мишената си. Нямаше никакви шансове за оцеляване.

Зъба вкара патрона в барабана и го завъртя. Залогът беше къде точно ще се окаже той. Дали ударникът щеше да удари на празно, или на пълно?

Физиката имаше роля в тази игра. Патронът изместваше точката на тежестта. Така че шансът не беше едно на шест. Имаше по-голяма вероятност патронът да се окаже в долната част на барабана. Но един ден, може би дори днес, резултатът можеше да бъде различен.

Бам.

Пустота.

Макар да не беше рожденият му ден, реши да се пробва. Какво пък, рождените дати бяха просто числа. Опря дулото на револвера в главата си. Малко зад слепоочието, където ефектът щеше да е максимален.

Телефонът му иззвъня.

Поколеба се. Да вдигне, или да го остави да си звъни? Можеше да е по работа. А и не можеше да дръпне спусъка, докато шибаният телефон звъни. Вдигна.

И чу грубия акцент.

През последните години работодателите му се бяха сменили от американски мафиоти, които неизменно звучаха така, сякаш са напъхали дъвка в носовете си, с тези източноевропейци, които бяха лишени от чувство за хумор, но пък точни.

— Ще се обадя след малко — каза той и веднага затвори.

Отиде до заключеното шкафче, избра предплатен телефон от десетте, които беше купил при последното си пътуване до Щатите, и се върна да се обади на контакта си. Изслуша внимателно инструкциите, запамети ги, напомни на клиента условията си — сто процента от сумата веднага, в швейцарската му сметка — и затвори. Не се пазареше.

После вдигна отново револвера и го опря в слепоочието си.

Йосарян погледна господаря си и излая зло.

— Куршума ли искаш? — попита Зъба. — Това ли ми казваш? Не се безпокой, че ще умра. Ще си добре, като си отида. Погрижил съм се за теб. Мама Мисик те харесва. Не знам защо, но каза, че ще се грижи за теб, ако с мен стане нещо. Завещанието ми е у адвокатите ми. Оставил съм всичко на теб. Осигурен си.

Йосарян го изгледа с едно сиво и едно червено око.

— Игрички ли си играеш с мен?

Опря отново дулото в слепоочието си и без да откъсва поглед от кучето, дръпна спусъка.

Щрак.

Докато сваляше оръжието, можеше да се закълне, че проклетото псе му се хили.

— Смешно ти е, а? — Той вдигна револвера към главата на кучето и пръстът му се сви около спусъка. Йосарян си остана ухилен.

После Зъба вдигна револвера и дръпна спусъка докрай.

Разнесе се силен гръм. От тавана се посипа гипс. Йосарян продължаваше да се хили. Подобно на господаря си, кучето не изпитваше страх.