Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (69)

69.

Понеделник, 9 март

Час по-късно в кабинета си Рой Грейс започна седмицата по обичайния начин, с преглед на сводката от последните няколко дни. Имаше няколко обира на жилища, две кражби на рейндж роувъри и изчезнал уязвим тийнейджър, който бил видян за последно да отива към Дюкс Маунд, популярно свърталище на гейове. Неприятен инцидент с велосипеди в петък недалеч от кея, след който американец и двама велосипедисти се озовали в болница, сигнал за обир, извършен в пет сутринта в неделя от двама младежи и една жена, които откраднали мобилния телефон и портфейла на мъж в центъра на града.

Малко след като се зае с документите около Крисп, получи есемес от сестра си, която питаше кога да мине да види „любимия си и единствен“ племенник и да им погостува известно време.

В отговор той й изпрати снимка на смеещия се Ноа с вдигнат във въздуха палец, сякаш приема, и й предложи няколко дати, които бяха удобни за двамата с Клио.

В десет сутринта проведе среща с финансовите следователи детектив сержант Питър Билин и Кели Никълс, които се занимаваха със сложната задача да съберат документите за собственост върху къщата до дома на Крисп, в която той беше извършил някои от убийствата си. Почти сигурно беше, че Крисп е собственик на имота.

Малко след единайсет неочаквано му се обади Том Хейнс, детектив от Интерпол в Лондон.

— Сър — каза му той, — официално е уредено двама от хората ви да заминат за Лион и да сътрудничат на френската полиция във връзка с Едуард Крисп.

Веднага щом приключи разговора, Грейс съобщи на Касиън Пю, след което се обади на Глен Брансън и го помоли да дойде в кабинета му. Докато чакаше, той се облегна назад в стола, затвори очи и отново се потопи в тревожните мисли.

— Не издържаш на темпото ли на стари години?

Грейс сепнато отвори очи и видя високия детектив да се извисява над него.

— Някога да си чувал за елементарна проява на възпитание, наричана чукане на врата?

— Да, но не исках да те будя. Има случаи стари хора да умрат от стряскане.

Грейс му се усмихна.

— Ха-ха. — После го измери с поглед. — Да не би да си си намерил почасова работа като фар?

— Какво?

Брансън беше облечен в тесен тъмнокафяв костюм и жълта вратовръзка, която сякаш светеше. Грейс я посочи.

— Може да е полезна нощем, ако спре токът.

— Затова ли поиска да ме видиш? За да се подиграваш на облеклото ми? — Брансън отиде при стола пред бюрото, завъртя го, както му бе навик, и го възседна, като подпря ръце на облегалката и погледна въпросително шефа си.

— Май разходката ти до Лион ще се осъществи — каза му Грейс.

— Това означава ли, че трябва да ям онези вонящи наденички? С жабешки бутчета и охлюви?

— Ако френските колеги проявят гостоприемство и те заведат на ресторант, ще е грубо да откажеш. Не бива да разваляш нашето entente cordiale!^[16].

— Гадост — направи гримаса Брансън.

— Не прецаквай нещата, друже!

Глен Брансън го погледна.

— Нямам намерение да прецаквам нищо, ясно?

— Крисп е подлец. Не му позволявай да те омотае със сладки приказки.

— Нямам планове да правя секс с него.

Грейс се ухили.

— Не си негов тип, така че на твое място не бих се безпокоил. И за да съм сигурен, че няма да залитнеш по някого, пращам с теб и Норман Потинг.

— Норман? Той ли ще ми е дружката?

— Искам ви и двамата там. Норман още преживява тежко смъртта на Бела. Мисля, че двайсет и четири часа почивка ще му се отразят добре. Не че бих пожелал компанията ти и на най-лошия си враг.

— Днес преливаш от майтапи. Помниш ли как гледахме у вас „Последният детайл“ онази нощ, когато Ари ме изхвърли?

Грейс се намръщи.

— Говори ми нещо.

— Джак Никълсън и Отис Йънг ескортираха млад моряк до затвора. Ранди Куейд. Помниш ли?

Грейс кимна.

— Да, май спомена, че е един от любимите ти филми. Та какво?

— Беше за връщане на затворник.

— Никълсън и Йънг не заведоха ли Куейд в бардак?

— Ето, виждаш ли? Паметта ти още я бива. Не е зле за старец.

— Я чупката! И да не си посмял да се върнеш и да ми кажеш, че си завел Крисп в бардак, защото ти е дожаляло за него.

Брансън вдигна ръце.

— Майтап!

— Не виждам нищо смешно в човек, убил пет, ако не и повече жени. Казвам ти го за всеки случай.

— Аз също не виждам.

— Добре, говори с Тони Кейс да ви уреди пътуването. Доколкото разбрах, можете да вземете „Юростар“ до Лил и оттам с нормален влак до Лион.

Телефонът му отново иззвъня. Марсел Кулен. Това беше второто обаждане, което очакваше тази сутрин.

Помоли го да изчака за момент, закри микрофона и се обърна към Бранеън.

— Така. Alles ist klar?^[17]

Детектив инспекторът схвана намека и излезе от стаята, като затвори след себе си.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза Кулен. — Но реших, че трябва да знаеш, че състоянието на Санди мъничко се подобри. Искаш ли да дойдеш да поговориш с нея?

Грейс се замисли за няколко секунди.

— Да, да, разбира се. Аз… следващите няколко дни са ми натоварени, но ще я видя колкото се може по-скоро.

— Ja. Обади ми се. Тя не се е разбързала да се отправи на последното си пътуване.

Грейс се усмихна на черния хумор на германеца.

— Ще ти се обадя при първа възможност.

— Добре. — Кулен замълча за момент и мълчанието му стана осезаемо. Рой Грейс долавяше колебанието му. После добави: — Рой, трябва да ти кажа, че според мен решението ти да дойдеш е добро. Почтено е.

— Надявам се, Марсел.

Затвори и отново позвъни на Глен Бранеън.

— Глен, имам нужда от съвета ти по един въпрос. Би ли дошъл отново?

Докато Глен се настаняваше срещу него, Грейс му разказа новините от Германия.

— Какво да правя според теб, по дяволите?

— Мамка му, приятел! Ох, мамка му! — Брансън замълча за няколко секунди. — Ама че гадост. Господи. Какво мисли Клио?

— Тя не знае.

— Какво? — Глен се умълча отново, като мислеше усилено. — Винаги си го знаел вътре в себе си, нали? Че все още е жива?

— Така ли?

Инспекторът стана, заобиколи бюрото му и го прегърна. Грейс вдиша острия му одеколон.

— Да. Знаеш го. Трябва да кажеш на Клио.

— Какво да й кажа, по дяволите?

Брансън се върна на мястото си, седна и се наведе, така че се оказаха лице в лице.

— Истината например?

Грейс впери поглед в него.

— Страхувам се да не изгубя всичко.

— Клио е умна жена. Сигурен съм, че и тя дълбоко в себе си знае, че Санди е жива някъде. Виж, можеш да видиш колко много те обича, всички го виждат. Но аз понякога виждам и страх в очите й. Страхът, че това може да не продължи дълго. Страх какво ще се случи, ако Санди изведнъж отново се появи в живота ти.

— Много пъти съм й казвал, че това няма да промени нещата. Че я обичам повече, отколкото някога съм обичал Санди.

— И тя вярва ли ти?

— Така мисля.

— Добре, значи сега е шансът ти да й го демонстрираш.

— Какво искаш да кажеш?

Глен Брансън вдигна ръце във въздуха.

— Виж, мамка му, какво пък знам аз? Самият аз здравата се провалих с брака си. Не съм най-подходящият за даване на подобни съвети. Но въпреки това ще ти дам един.

Грей му се усмихна.

— Е?

— Прибираш се и казваш на Клио. Не е нужно да го правиш веднага. И друже, предлагаш й да дойде с теб в Германия, за да се срещне със Санди.

На екрана на Грейс се появи съобщение за получен имейл, но той не му обърна внимание.

— Да не си откачил? Да водя Клио да се срещне със Санди?

— С много неща е така, друже. Ставащото в главата ти е по-лошо от действителността. Нищо, което виждаме с очите си, не може да бъде толкова плашещо, колкото онова, което си представяме. Като онази сцена от „Психо“, в която Джанет бива заклана зад завесата на душа. Хичкок е хитър. На практика не виждаш почти нищо. Само камата, как нанася удар след удар. Виждаш кръв. Но не и голото й тяло, нарязано на парчета. То е в главата ти.

Грейс го погледна въпросително.

— Откакто с Клио станахте двойка, от нейна гледна точка сте били трима — ти, тя и призракът на Санди. Сигурно от самото начало е лежала в леглото и си е представяла какво ли ще стане, ако Санди се върне. Покажи й истината. Заведи я да се срещне с чудовището.

— Ами ако се получи обратен ефект?

— Има само един начин да се получи обратен ефект. Ако застанеш до леглото на Санди и осъзнаеш, че си с неправилния човек. Това ще стане ли?

— Не — прочувствено каза Грейс. — В никакъв случай.

— Значи имаш златна възможност. Ако наистина обичаш Клио, а аз знам, че е така, това може да е единствената ти възможност. Убий демона.

— Ами ако Клио…?

— Повярвай ми. Няма. Няма да каже „не“.

Докато Брансън си тръгваше отново и затваряше, за да остави Грейс сам с терзанията му, телефонът иззвъня.

— Рой Грейс — отговори той.

Беше Мишел Уебсдейл от „Съдебна медицина“.

— А, старши детектив?

— Да, здрасти, Мишел. Казаха ми, че ще ми се обадиш.

— Ами… ааа… да, сър, но всъщност не се обаждам за Шелби Стонър, а по друг въпрос. Във връзка с възрастен жител на Брайтън на име Роули Бърнет Кармайкъл, който умрял, след като се разболял на круизен кораб. Обстоятелствата около смъртта му се смятат за подозрителни.

— Нима? Знаете ли причината за смъртта?

— Ами да, точно затова реших, че може да проявите интерес. Станало му зле след посещаване на природен резерват край Мумбай в Индия. Лекарят първоначално предположил, че е пипнал някакъв бацил, който върлувал из кораба, или че се е натровил с храна, но после силно се разтревожил, когато Кармайкъл развил други симптоми и започнал да се пита дали не са свързани с нещо, приличащо на следа от ухапване по крака му, макар че нямал подуване, както е в обичайните случаи. Веднага щом стигнали в Гоа, той бил откаран в местна болница, но умрял по пътя. От направената аутопсия станало ясно, че е умрял от ухапване на отровна змия. Според симптомите се предполага, че става въпрос за пясъчна усойница, но чакат потвърждение след излизането на резултатите от токсикологичните тестове.

— Пясъчна усойница ли? — каза Грейс.

— Да.

— Същата отрова, за която предполагаме, че е убила Шелби Стонър?

— Именно.

Грейс се замисли. Днес беше понеделник, 9 март. Шелби Стонър беше умрял преди седмица от ухапване на пясъчна усойница.

— Ама че съвпадение. Двама жители на Брайтън умират от едно и също в рамките на седмица… и на хиляди километри един от друг. Странно, не мислиш ли?

— Вие сте детективът, сър — ведро отвърна Мишел Уебсдейл. — Какво е вашето мнение?

Грейс си спомни думите на Потинг.

— Доколкото разбрах, пясъчните усойници убиват хиляди хора на година в Индия.

— А в Съсекс?

— Доста по-малко, предполагам — иронично отвърна Грейс.

— Проверих смъртните случаи в Съсекс от ухапвания на отровни змии, откакто се води статистика. Няма нито един. Нито пък на двама жители на Съсекс за една седмица. Да се надяваме, че е просто съвпадение, както сам казвате. Имате ли причини да смятате, че може да е нещо друго?

Грейс се поколеба. Мислеше усилено, като внимаваше да не падне в капана, за който се предупреждаваше толкова често — да не предполага нищо. Но чутото не му харесваше.

— Мисля, че трябва да знаем повече за обстоятелствата. Трябва ли да правим втора аутопсия тук, Мишел?

— Законът изисква репатрираното тяло да бъде първо балсамирано.

Грей изруга под нос. Балсамирането не правеше втората аутопсия невъзможна, но едва ли щяха да открият допълнителни улики.

— Патологът от Гоа посочил ли е точната причина за смъртта?

— Да. Потвърди, че смъртта е настъпила от ухапване на змия, почти сигурно от Echis carinatus — това е латинското име на пясъчната усойница, сър.

— Благодаря за урока по биология. Каква информация за жертвата имаме?

— Ами засега съвсем оскъдна, осигурена от корабния ковчежник. Роули Кармайкъл е бивш търговец на картини. Потърсих го в Гугъл и Уикипедия. Бил е много видна фигура в света на изкуството. Трагедията е, че се оженил на борда преди седмица, миналия понеделник, за много красива и очевидно много по-млада дама. Естествено, тя е съкрушена.

— Значи са били на меден месец?

— Така изглежда. Тя също е от Брайтън.

— Разпитана ли е?

— Била е със съпруга си на сушата и е била разпитана от полицията в Гоа. Чакам да получа сканираните й показания. Ще ви ги препратя веднага щом дойдат.

— Тялото на Кармайкъл кога ще бъде върнато в Англия?

— В момента уточнявам това с полицията в Гоа, старши детектив. Мисля, че през следващите няколко дни вдовицата възнамерява да се върне у дома с него.

— Какво знаем за нея? — попита той.

— Засега само онова, което е написала във формуляра — името й Джоди Кармайкъл, по баща Данфорт, и адрес в Брайтън, в Алекзандра Вилас.

Грейс мислено си отбеляза да каже на някого от хората си да провери на кои летища може да се върне. После попита Уебсдейл дали би могъл да му намери снимки на двойката, както и маршрута на кораба и списъци на пътниците и екипажа.

Наред с личния му кошмар, нещо в този случай започваше да безпокои Грейс, макар че още не беше сигурен какво точно.