Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (102)

102.

Четвъртък, 12 март

Ръмеше ситен дъжд и мъглата забулваше уличните лампи. Облечен отново като Телма Дарби, Зъба караше малкия си нает форд по улицата на Джоди Кармайкъл, а чистачките тракаха пред него. Беше доволен от времето. Лоша видимост. Идеално. В този богат квартал, в който всяка къща си имаше отделна алея и място за паркиране, на улицата бяха спрели само няколко коли и той си даваше сметка, че това ще го направи подозрителен. Мина покрай портала й и спря зад един „Рейндж Роувър“ на стотина метра нататък по пътя.

Освободи се с мъка от роклята си — всяко движение предизвикваше болежки в гърдите и ребрата му. Отдолу носеше черни джинси и черно поло. Обу маратонки, сложи си анорака и пъхна стоманената тръба отпред под пуловера. После прибра мъртвата мишка в един джоб и дръпна ципа на анорака.

Извади от друг джоб черни кожени ръкавици, сложи ги и погледна часовника си. 19:05. Не знаеше с колко време разполага, но със сигурност най-малко с един час. Тя беше излязла в 17:45. Облечена за лов. Вероятно разполагаше с предостатъчно време, но не му трябваше много. Възнамеряваше да влезе и да излезе за минути. Нахлупи бейзболната шапка, слезе от колата и тръгна в дъжда към номер 191.

От мрака пред него се появи мъж в шлифер, който дърпаше малък пудел на каишка.

— Сисеро! — сприхаво извика той. — Сисеро, тук!

Зъба пресече улицата, за да го избегне, и продължи бързо и потайно до портала на Джоди Кармайкъл и надолу по стръмната алея до къщата, като на всеки няколко крачки се оглеждаше през рамо.

Стигна до предната веранда и използва ключовете, които беше взел при последното си посещение. Затвори вратата след себе си, запали фенерчето си и освети кутията на алармата. Видя зелена светлина.

Не я беше включила, също като преди. „Не обичаш да привличаш вниманието към себе си, нали? Много мъдро. И аз нямаше да обичам, ако бях на твое място.“

Мина по коридора, като погледна лампиона, където беше поставил една от камерите, смътно развеселен, че като се върне в хотела, ще може да се гледа на записа. Лесно намери ключовете за мерцедеса на първото място, където потърси — в централното чекмедже на масата в коридора — и отключи вратата на гаража.

Всички гаражи миришат еднакво на бензин, метал, кожа и гума, и този не бе по-различен. Тъмносиният мерцедес беше пред него, осветен от лъча на фенерчето. В гаража нямаше други неща, освен зарядно за акумулатори, помпа, планински бегач с изпуснати гуми, купчина куфари и няколко градинарски инструмента.

Натисна копчето за отключване на дистанционното на мерцедеса. Индикаторите светнаха, ключалките на вратите изщракаха и осветлението на купето се включи. Той отвори вратата на шофьора и вдиша сладкия плътен аромат на кремавата кожа. После извади металната тръба и се захвана за работа.

Разви единия край и внимателно извади релето, живачния превключвател и края на изолирания проводник. Махна изолирбанда и нагласи таймера на трийсет секунди. Доста хора губеха живота си, убити от собствените си устройства с дефектни таймери, но той винаги беше намирал „Ардуино“ за надеждни. Трийсет секунди му бяха достатъчни да се махне, ако активира случайно бомбата. Свърза релето с превключвателя, като използва изолирбанда. Когато Джоди потеглеше нагоре по стръмната алея, живакът щеше да се плъзне надолу и да активира таймера. Трийсет секунди по-късно бомбата щеше да се взриви.

Зъба пъхна превключвателя и таймера обратно в тръбата, като много внимаваше да я държи успоредно на земята, след което я плъзна под седалката на шофьора, докато не изчезна от погледа му.

Затвори вратата на колата, заключи и се върна в къщата. Остави ключовете на колата на мястото им, качи се по стълбите и тръгна по коридора към тайната врата. Влезе в стаята, отвори гардероба, взе дистанционното и натисна копчето на плъзгащата се фалшива стена. Погледна през стъклото, за да се увери, че няма измъкнали се твари, и влезе в топлата стая на влечугите, като сбърчи нос от киселата воня.

Зад стъклата на всички вивариуми светеха лампи. Като се опитваше да не гледа към онези с големите космати паяци, малките спящи змии и десетките живи мишки и хлебарки, той взе дебелите ръкавици от куката на стената и си ги сложи с мъка — ръцете му бяха доста по-големи от тези на Джоди.

Нервно се залови със закопчалките на вивариума с огромната боа удушвач, чиято дълга тясна глава беше по-голяма от юмрука му, а през дясното й око минаваше диагонална назъбена ивица. Вдигна предпазливо капака.

Изчака няколко секунди. Змията не помръдваше.

Зъба извади найлоновия плик от джоба си и изтръска от него мъртвата размразена мишка така, че да падне до главата на змията.

Боата насочи очи към него.

— Изяж шибаната мишка! — каза й той.

Змията го гледаше така, сякаш предпочиташе да изяде него.

Той погледна дъното на слабо осветения контейнер. Беше покрито с камъни, папрати, клонки и гъсти миниатюрни храстчета. Виждаше флашката, лежаща дълбоко под растителността. Посегна предпазливо към нея.

Змията продължаваше да го гледа, без да помръдва.

Пресегна се още — бавно, предпазливо. По принцип никога не се страхуваше, но тази твар направо му изкарваше акъла.

— Яж проклетата мишка! — каза той.

Не последва никаква реакция.

Зъба бръкна бързо, грабна флашката и извади ръката си, като моментално върна капака на мястото му. Свали ръкавиците, сложи флашката на масата и извади другите, които бе купил по-рано през деня. Нито една не беше точно като тази, но намери подобна. Ако Джоди останеше жива достатъчно дълго, че да я намери, едва ли щеше да забележи разликата. Докато не се опита да я отвори на компютъра.

И да открие, че е празна.

Изгледа още веднъж чудовищната змия, вдигна капака и пусна празната флашка. За негово облекчение, тя падна на дъното, почти на същото място, където беше другата.

Сложи капака и го закопча. После внимателно прибра флашката, която работодателите му така искаха да си върнат, в горния джоб на анорака си, огледа се, за да се увери, че не е забравил нещо, и излезе от стаята, като затвори стъклената врата след себе си. После плъзна фалшивата стена обратно.

Не му пукаше особено, но си помисли, че би било приятно Джоди да открие, че флашката е празна, преди да се прости с живота си.

Харесваше му хората да си получават заслуженото. А нищо не причиняваше по-голяма болка от душевната мъка.

Когато беше малък, една от многото му приемни майки го мъкнеше всяка неделя в строга баптистка църква. Хората там непрекъснато говореха за прошка, но също често цитираха Посланието на ап. Павел до римляните 9:18. „И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава.“

На стената имаше табела с надпис.

СТРАШНО Е ДА ПОПАДНЕ ЧОВЕК

В РЪЦЕТЕ НА ЖИВИЯ БОГ!^[21]

Надписът му харесваше. Смяташе, че ако такова нещо като Бог съществува, Той е като него, с изпълнено с омраза сърце. Беше научил наизуст всички най-мрачни цитати, създавайки в изопачения си ум Бог чудовище, който мразеше собственото си творение:

„Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ.“

„От гнева Му трепери земята, и народите не могат да издържат негодуването Му.“

„И в гняв и негодуване ще извърша отмъщение над народите, които бъдат непослушни.“^[22]

Това беше най-голямото доближаване на Зъба до Бог. Той вярваше, че Бог не си пада по прошката. Това е дошло на мода по-късно, със Сина му Иисус.

Зъба се идентифицираше с Бог от Стария завет. Подобно на Него, той също не си падаше по прошката.