Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (25)

25.

Вторник, 24 февруари

Резултат! О, да, определено!

Седнал в очукания си „Фиат Панда“, заобиколен от целия онзи блестящ метал, паркиран в алеите, Шелби Стонър страдаше от сериозен пристъп на автомобилна завист. Загледа се с копнеж в едно лъскаво „Ферари 488“, в „БМВ i8“, в бяло „Бентли Континентал“. Баща му, когото беше познавал съвсем за малко, преди кучият син да размаже лицето на майка му и да напусне къщата, когато Шелби бе само на четири, беше луд на тема коли. Беше кръстил сина си на един от своите идоли, американския автомобилен дизайнер и състезателна легенда Карол Шелби.

Каква ирония, че сега седеше в кола, в която съименникът му не би поискал да го видят и мъртъв.

Беше облечен в черен анорак и черни панталони върху плътно прилепнал комбинезон и гумена маска — нещо, което беше научил от сериала „От местопрестъплението“ — за да не оставя люспи кожа или косми, от които можеше да се вземе ДНК проба. Носеше черни кожени ръкавици и черна плетена шапка. Беше паркирал на тъмно място на улицата, която се виеше покрай уединените имения на Родийн Кресънт с техния чудесен изглед — през деня — към отвесните скали и Ламанша.

Една от къщите в най-новия списък на „Аргъс“ беше от лявата му страна. Беше я оглеждал повече от месец, но я отписа като прекалено трудна. Огромна сграда, осветена от прожектори и пазена от електрическа порта от ковано желязо и камери. Черен „Рейндж Роувър Спорт“ и черно „Порше 911 Тарга“ бяха паркирани нахално на алеята, сякаш да заявят още по-ясно богатството на собствениците си. Направо крещяха „Открадни ме, ако смееш!“. С надеждата да получи своите пет процента комисиона, той прилежно пусна есемес на Дийн Уорън с детайли за всички коли, които беше видял на престижната улица, заедно с номерата им. После насочи вниманието си обратно към реалната причина да е тук.

Следеше движението на обитателката от няколко дни. Изглеждаше самотна, доста привлекателна жена на около трийсет и пет, с хубав, почти нов тъмносив „Мерцедес SL500“. Беше пуснал на Дийн и неговия номер с адреса.

Тази вечер жената не беше използвала колата си. Излезе преди известно време, облечена елегантно, и се качи в такси на „Брайтън енд Хоув Стриймлайн“. Хубава „Шкода Сюпърб“. Той самият скоро щеше да кара такава, ако всичко мине по план! Не знаеше колко време няма да я има — но вероятно няколко часа.

Годините му в затвора не бяха пропилени. Беше научил много неща от другарите си зад решетките. Сред тях беше и новината за бюджетните съкращения в полицията. Преди десетина години реакцията на задействана аларма беше само няколко минути. Кутията на алармата беше поставена на видно място на предната стена, непосредствено под стряхата. В днешни дни алармите вече не бяха свързани с полицията, а с колцентрове, които сигнализираха на собствениците или частни охранителни компании, а не на полицията. Освен ако не изкара много лош късмет, човек разполагаше с десет-двайсет минути, преди да се появи някой, при това едва ли щеше да е блюстител на закона, а просто охранител. Трябва само да запазиш самообладание, докато алармата пищи.

Но най-добрите съвети беше получил от една стара пушка в бранша. Сред тях беше първо да подушиш през процепа за пощата, да си набележиш път за бягство веднага щом влезеш, и да оставиш отворен заден прозорец или врата.

Заобиколи къщата, като обърна внимание на контейнера за боклук, една странична врата и градината в задния двор, където имаше тераса и джакузи. Докато приближаваше предната веранда, изпита облекчение, че не се включиха никакви лампи. Бутна капака на процепа за пощата в дъбовата врата и надникна в коридора, който бе осветен. Имаше модерен, клиничен вид, донякъде безжизнен. Доближи нос до отвора. Не долови миризма на куче, но се носеше силен аромат на парфюм — най-вероятно от дамата, която току-що беше заминала с таксито. Добре облечена и парфюмирана — явно щеше да отсъства доста време.

— Бау! — извика той и изръмжа. В джоба си имаше резен телешко с приспивателно. Не последва никаква реакция. Изчака малко, озърна се през рамо и повтори звуците, този път по-силно.

Тишина.

Човек можеше да си спечели допълнително време, като избере внимателно откъде да влезе. Обикновено не всички стаи са с аларма. Избери си някоя неизползвана стая на втория етаж и влез през нея. Веднага набележи път за бягство. После намери главната спалня, където най-вероятно ще се намират бижутата и скъпите часовници, и ще имаш най-малко пет минути — предостатъчно за сериозно претърсване. Ще си се омел много преди някой да дойде.

Шелби открай време беше добър в катеренето. Но тази нощ изкара истински късмет. Пред къщата на дамата имаше строителна табела, а от дясната страна беше издигнато скеле. Два от прозорците на горния етаж светеха. Третият обаче беше тъмен.

С наведена глава, за да не бъде засечен от евентуална скрита камера, той започна да се катери по металното скеле. Първият прозорец беше на стая, която като че ли не се използваше, но той забеляза издайническата червена светлина на алармата на тавана, макар да нямаше доказателство, че тя е включена. Премести се и погледна през следващия прозорец — по стените бяха наредени книжни рафтове и в помещението имаше бюро с компютър. Над вратата светеше друга червена светлина. Продължи нататък и надникна в стаята, която тънеше в почти пълен мрак, със слабо зелено сияние зад щората. Вгледа се внимателно, но не видя червена светлина.

Идеално!

Извади диамант за рязане на стъкло от джоба си и направи малък срез в долния панел на прозореца. Залепи гумена вендуза и дръпна. Но вместо да излезе чисто, стъклото се пръсна и едно парче проби ръкава на анорака и се заби в ръката му.

— Мамка му! — извика от болка той, долепи устни до ръката си и усети металния привкус на кръв. Остана неподвижен, като се държеше за скелето с дясната си ръка, и всмука отново, уплашен да не остави капки кръв — полицията разполагаше с неговия ДНК профил в досието му. Огледа се. Улицата си оставаше тиха и пуста.

Изчака няколко минути, докато кръвта се съсири. Когато се увери, че ръката му вече не кърви, бръкна през щорите, намери резето, дръпна го и вдигна прозореца.

Моментално надуши някаква кисела воня. Вдигна щорите, включи фенерчето на телефона си и освети стаята. Видя срещу себе си стъклена врата, зад която — доста странно — имаше плътна стена. Покрай стените бяха наредени стъклени контейнери, осветени от много слаба зелена светлина, както и две свободно стоящи рамки със стъклени витрини, дълги около метър и високи около шейсет сантиметра. Във всички тях имаше създания — змии, паяци, жаби, а в едната различи нещо като скорпион.

Няколко секунди се взира в тях с отвращение. После, докато скачаше в стаята, десният му крак се закачи в перваза и той полетя напред с болезнен вик право към едната рамка контейнери, която се прекатури, събаряйки втората. Един контейнер се пръсна, парчета стъкло се посипаха по пода и капакът му падна. Мобилният му телефон излетя.

— Мамка му, по дяволите! — изруга той и се хвърли към апарата. Щом го грабна, светкавицата блесна. Имаше чувството, че от всички посоки го гледат очи. Чу шумолене. Цвърчене. Чифт миниатюрни очи светеха на лъча на фенерчето. Различи малка, странна на вид жаба — златиста, с черни очи. Тя скочи към него, право в лицето му.

Шелби извика нечленоразделно и я грабна с ръкавицата си. Създанието се изплъзна и скочи на ръката му. Докато я запращаше през стаята, чу нещо като шумолене на хартия. В следващия момент видя змия, бежова с черни и кафяви шарки, която се плъзгаше по пода към него. Раздвоеният й език се стрелкаше от устата й.

— Мамка му, чупкатаааа! — Отблъсна се назад с една ръка, като размахваше телефона като оръжие, докато не се озова до стената под прозореца. Змията продължаваше да пълзи по пода към него.

— Нееее! — изкрещя той и скочи на крака. Ритна я, видя как езикът й се стрелна между зъбите и усети рязко ужилване по десния си глезен, сякаш беше докоснал коприва.

С думкащо от ужас сърце той се засили назад към прозореца, мушна се под щората, изскочи отвън на скелето, затвори, за да спре преследващите го гадини, слезе на земята и побягна към колата си, без да поглежда назад.

„Мамка му — мислеше си. — Мамка му, мамка му, мамка му.“

Запали колата и потегли. Мозъкът му беше прекалено разбъркан, за да мисли ясно. Трябваше да спре някъде и да погледне ухапаното място, което го щипеше. Продължи по Уилсън Авеню, зави на пустата състезателна писта за коли и спря колкото може по-далеч от пътя.

Наведе се, дръпна крачола си и разтърка следите от ухапването. Нямаше кръв. Това беше добре, Анджи изобщо нямаше да ги забележи. Можеше да й каже, че е порязал ръката си от стърчащ метал на някоя щайга. Щеше да свърши работа. Погледна часовника на таблото. Не можеше да се прибере веднага, защото й беше казал, че ще работи до късно. А и отчаяно се нуждаеше от питие, за да успокои нервите си. Реши да отиде до „Роял Албион“, може би щеше да завари Дийн там. Щеше да изпие две пинти с него, а после щеше да каже на Анджи, че едно от момчетата е имало рожден ден и е купило каса бира да отпразнуват празника в края на смяната.

Да. Плана си го биваше.

Щеше да провери ухапаното след около час, да види дали не се е подуло.

Но господи, кой държи такива ужасни създания в дома си?

Запали колата и пое към Хоув и примамливата перспектива за две пинти „Харви“, последвани от още по-примамливата нощ в леглото с Анджи.