Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (33)

33.

В миналото

Случи се преди осемнайсет години, но Джоди още го помнеше съвсем ясно. Беше смешно. Каквото и да си мислеха родителите й, Джоди го намираше за смешно. Почти истерично смешно. Още събуждаше голяма усмивка на лицето й. Ликуваща, доволна усмивка от нелепостта на всичко.

Но разбира се, точно тогава не беше посмяла да се усмихне. Беше успяла да изглежда толкова шокирана, колкото и родителите й.

Беше първата годишнина от смъртта на Каси. Сестра й избледняваше в миналото, както в спомените, така и на снимките в къщата. Джоди със задоволство откри, че наистина голямата портретна снимка, поставена в рамка на перваза в дневната, на която Каси изглеждаше наистина прекрасна, е започнала да избледнява сериозно.

Имаше толкова много снимки на Каси, че къщата приличаше на светилище. Светилище на Каси. На прекрасната Каси. Любимката на татко, любимката на мама, любимката на учителите. Съвършената Каси. Джоди често се питаше дали ако беше умряла тя вместо сестра си, всички щяха да скърбят така неутешимо. И щеше ли да си има подобно светилище?

Едва ли.

Родителите й така и не забелязаха, че дискретно е преместила голямата снимка от първоначалното й сенчесто място на еркера, където слънцето грееше директно часове наред. Цветът на кожата й вече избледняваше. Не след дълго ще заприлича на призрак, помисли си Джоди. И още една снимка по-малко, която да ме измъчва!

Онзи следобед семейството отиде на гроба на Каси. Баща й си взе почивен ден. Майка й не се беше върнала на работа след смъртта на Каси, беше твърде съкрушена и още се възстановяваше от съсипващия удар.

„Хайде, жено, преживей го! — мислеше си Джоди. — Вярваш в Бог, ходиш на църква всяка неделя, така че какъв ти е проблемът? Каси е на небето. Сигурно сега е любимката на архангел Гавраил. Любимката на Исус. Любимката на Бог!“

Не че самата Джоди вярваше в подобни глупости. Не мислеше, че сестра й е на небето. За нея Каси беше просто гниеща кожа, плът, кости и косми в скъп ковчег, който също гниеше на два метра под земята в огромното гробище при Олд Шоръм Роуд, където бяха погребани и баба й и дядо й.

Най-доброто място за нея. Прав ти път, мислеше си тя, докато стоеше, хлипаше, подсмърчаше и се преструваше на тъжна, че сестра й я няма, жестоко отнета — точно както пишеше с изящни букви върху белия надгробен камък.

Каси Джейн Данфорт

Обичана дъщеря и сестра,

жестоко отнета от нас.

„Жестоко отнета“ — е, не беше съвсем вярно, помисли си тя. Паднала, докато вървяла по пътека покрай ръба на отвесна скала в Корнуол по време на семейната ваканция през октомври. Бутната по-точно. Но това беше друга история, за която беше по-добре да не се говори.

Вечерта, легнала в леглото си, Джоди написа в дневника си:

След гробището отидохме да вечеряме. Мама беше прекалено разстроена, за да се прибере веднага, и не беше в състояние да готви. Затова отидохме извън града в един пъб, който мама и татко харесват и в който сервират най-ужасния коктейл от скариди, който съм яла. Съвсем дребни гадини, не по-големи от червеите, които ядат Каси, като повечето от тях бяха полузамразени — и всичко това забъркано в „Мери Роуз“ с привкус на нишесте. Мама си го поръчва всеки път и настоява аз също да си го поръчам. Винаги повтаря, че порцията била много щедра.

Много щедра порция студени червеи в майонеза с кетчуп.

Не мога да повярвам, че си го поръчах и сега. Беше по-лош и от преди.

Въпреки че караше, татко изпи две пинти „Харви“ и яде стек пай с фасул, като си поръча и чаша червено вино към него — голяма чаша. Мама пи малко шери и двамата се скараха кой да шофира. Тя настоя да кара обратно до дома. Храната пристигна, но аз трябваше да изтичам до тоалетната, за да се махна от противната атмосфера.

Толкова е нелепо. Целият ден и вечерта.

Първо, шофирането на мама. Тя кара като старица — е, все пак е такава, четиридесет и шест е сериозна възраст — но кара, сякаш е на сто четиридесет и шест — с четиридесет и шест мили^[11] в час. Никога не вдига над петдесет, дори на магистралата. Никога не задминава нищо, дори велосипеди, освен ако не вижда шест мили празен път пред себе си. Просто се влачи зад тях. Като дразни мен. Но не и татко.

Тази вечер той дори й каза да намали! Мъкнехме се с петнайсет километра в час след един велосипед и той и каза: „Сюзън, намали, много си близо“.

Моето семейство.

Моето отчайващо семейство.

Нещата, които казват.

Но това наистина ме разсмя. Изведнъж мама каза, че иска да запали свещ за Каси и тя да гори на масата, докато вечеряме. Татко отиде до бара и попита дали имат свещ, която да запали за дъщеря си. Десет минути по-късно готвачът и още двама от ресторанта се появиха с малък кейк със свещичка в средата и тръгнаха към нас, като ми се усмихваха и пееха ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

Още се смея, макар че е почти полунощ и за утре имам домашно, което дори не съм започнала.

Но трябва честно да призная, че отдавна не съм се чувствала така страхотно!