Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (38)

38.

Неделя, 1 март

Минаваше три следобед, когато Зъба най-сетне се добра до хотела си предишния ден. Бе избрал това място, защото беше голямо и в центъра — от хотелите, които харесваше, където никой не го забелязваше.

Когато се регистрира, лобито беше пълно с мъже и жени в делови костюми и баджове с фирмен знак, които се мотаеха и разговаряха — явно бяха излезли на почивка от някаква конференция.

Беше уморен, когато стигна до стаята си, и знаеше, че е опасно да вършиш каквото и да било, когато си уморен. Точно тогава хората правеха грешки. Затова той просто разопакова малкото си багаж, взе душ, преоблече се, излезе да изпуши цигара, върна се и се просна на леглото.

Събуди се прегладнял в два след полунощ, хапна шоколад от минибара, седна на бюрото, отвори лаптопа, влезе в безжичната мрежа на хотела и провери имейлите си. Нямаше нито един. А и той не очакваше. Имейл адресът му, пренасочван през пет източноевропейски страни, не можеше да бъде проследен от никого. И го сменяше всяка седмица. Единствените имейли, които получаваше, бяха отговори на изпратените от него.

Затвори лаптопа и погледна двете снимки на жената от лобито на „Парк Роял Уест“. Добре изглеждаща жена, с известен стил.

Джоди Бентли или Джудит Форшоу. Къде ли беше тя?

Този град не беше от порядъка на Ню Йорк. Ако тя беше тук, щеше да я намери. Трябваше само да вземе флашката и да й даде урок. После можеше да се прибере у дома.

Не беше минало много време от последното му идване тук, затова си спомняше доста добре картата на града. И имаше нещо, което го човъркаше. Адресът, който жената бе дала при регистрацията си в Ню Йорк, беше на Уестърн Роуд. Доколкото помнеше, в района имаше главно магазини и жилищни сгради.

Потърси го в Гугъл и се увери, че наистина е така. Любопитно място за жена като нея — съдейки по стила й, би трябвало да живее в някоя по-скъпа част на града. Може би адресът беше фалшив?

Зачуди се дали да не облече анцуга си, да излезе да потича и да разбере. Мозъкът му работеше, но тялото му сякаш беше пълно с олово. Легна си отново и се опита да заспи. Навън зави сирена. В коридора се разнесе пиянски смях. Накрая Зъба се отказа, стана и излезе да потича на виещия солен вятър и дъжда, след което се върна в хотела.

Осем часа по-късно, сгушен в подплатения анорак, който си беше купил в Ню Йорк, и с бейзболна шапка, Зъба плати на шофьора на таксито с банкнота от десет паунда, като му каза да задържи рестото.

Валеше ситен дъжд. Беше ужасно студено. Чувстваше се уморен. От летенето. Биологичният му часовник се беше побъркал. Маршрутът на нощния му крос включваше и мястото, на което се намираше сега — Уестърн Роуд 23А. „Брайтън Бариста“.

В този проклет подгизнал град нямаше ли нещо, което да не е кафене?

Влезе. Вярно, вътре ухаеше примамливо. Имаше доста маси, всяка с компютърни терминали. Самотна смотанячка седеше зад един от тях, а двама типове в кофти дънки, кожени якета и бейзболни шапки — зад друг, до витрината. Може би бяха цивилни ченгета, които оглеждат минувачите? Погледна ги отново и реши, че не са.

Отиде в дъното на кафенето. На стената имаше лист с питиетата, а под него витрина със сладкиши, морковен кейк и панини. Зад тезгяха стоеше отегчена жена на двайсет и няколко с лице, което сигурно щеше да е по-привлекателно, ако не беше омазано с грим и ако русата й коса не беше с прическата на горгоната Медуза.

— Търся Уестърн Роуд 23А — каза той.

— Ъхъ. Намерихте го. — Каза го с такъв тон, сякаш предпочита да размразява фризер или да гледа как съхне боя, вместо да говори с него или с когото и да било. Имаше две черни игли в косата си. Зъба се зачуди за момент как ли ще се почувства тя, ако й ги забие в очите.

— Дойдох да взема пощата на приятелката си Джоди Бентли. Понякога използва и името Джудит Форшоу.

— Ъхъ. — Тя затрака на клавиатура, която се намираше извън полезрението му. После го погледна безизразно. — Имате ли паспорта или паролата й?

Зъба й се усмихна. С най-добрата си усмивка.

— Май е забравила да ми каже, че ще ми трябват.

— Какъв е акцентът ви? — попита тя.

— Американски. От Средния запад. Уисконсин.

Тя го изненада, като се усмихна.

— Сладък е.

— Така ли мислите?

Тя кимна.

— А знаеш ли аз какво мисля?

Тя поклати глава.

— Че ти трябва някой, който да те скъса от чукане.

Тя отново се усмихна.

— И това е сладко. А знаеш ли аз какво мисля?

Зъба се наведе напред с усмивка на пираня.

— Какво?

— Че си гаден, ситен перверзник и скапаняк. Иди си го начукай.

Тя посочи тавана. Зъба проследи пръста й до камерата, която беше насочена право към лицето му.

Изруга. Мамка му, мамка му, мамка му. Шибана часова разлика. Как не беше забелязал камерата на влизане? Моментално се обърна и си тръгна, объркан и вбесен. Когато стигна до вратата, жената се обади зад него на висок глас, с фалшив южняшки акцент:

— Приятен ти ден!

Без да се обръща, той вдигна ръка и й показа среден пръст.

— Онази работа ли ти е толкова голяма? — поинтересува се тя.

Зъба излезе на дъжда. Кипеше от яд. Заради умората беше прецакал нещата и имаше вероятност да го забележат.

Обърна се и за момент остана така, като се бореше с желанието да нахълта обратно. Но не беше дошъл тук за това. Не му плащаха да е тук за това.

Тръгна си вбесен.