Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (57)

57.

Вторник, 3 март

Хейдън Кели идентифицира жената от записа, осигурен от детектив Алекзандър, който я показваше да влиза в залата за пристигащи на трети терминал на летище „Хийтроу“ на 20 февруари, петък, и после да тръгва към изхода.

Но засега нито един шофьор на такси или лимузина не си спомняше да е качвал някого с подобно описание.

Малко преди девет сутринта Рой Грейс мина покрай табелата в черно и златисто, на която пишеше „Градска морга на Брайтън и Хоув“. Докато паркираше на площадката отзад, Глен Брансън спря до него. Нямаше и следа от патолога от Вътрешното министерство, който трябваше да започне огледа на тялото на Шелби Стонър в 10 часа, след като пристигне от Бирмингам.

— Добро утро — поздрави го Брансън и като самозван моден гуру го изгледа от глава до пети, за голямо раздразнение на Грейс. Рой беше облечен за работа в тъмен костюм, бяла риза, едноцветна вратовръзка и излъскани черни обувки. — Очаквах да те видя в туид и галоши, да дъвчеш сламка — нали се сещаш, след като се премести в провинцията и тъй нататък.

— Ха-ха. Как е Шивон?

— Добре. През уикенда заведохме децата на един селски пазар да видят животни — навсякъде имаше пилета, зайци, морски свинчета и какво ли не. На Ноа би му харесало. Ако имаш нужда от пилета, продават.

Грейс се ухили.

— Обикновено си ги купувам от месаря в Хенфийлд.

— Много смешно. Виж, върнахме се по крайбрежния път и хлапетата ядоха чудесни бургери в едно заведение в Пийсхейвън. „Биг Маутс“, знаеш ли го?

Грейс поклати глава.

— Как вървят нещата между хлапетата и Шивон?

— Да. — Брансън се усмихна и за момент Грейс долови нещо тъжно в изражението му. — Трудно им е, нали разбираш. Но Шивон намира пътища до сърцата им, предимно като ги глези! И те наистина си падат по нея, което е добре, защото ще има моменти, когато ще трябва да ги гледа, без аз да съм наоколо. Поне разбира какво означава да работиш денонощно — нали знаеш, покрай собствената си работа. Не е като Ари, разбира с какво се занимаваме и в какви безумни часове трябва да работим. Но самата тя намира журналистиката за много по-изстискваща, отколкото е очаквала като студентка.

— Къде е учила?

— В града, на място, наречено „Брайтън Джърнълист Уъркс“.

— Какво е това?

— Специализиран колеж. Обучават журналисти и работят тясно с „Аргъс“.

— Да се надяваме, че са я обучили по-добре от предшественика й. От проклетия Спинела — каза Грейс.

Част от причината за разпадането на брака на Глен Брансън бяха дългите и чести неприемливи часове, в които работеше. Ари се беше хванала с друг мъж, който бе започнал да се държи като баща със сина им Сами и дъщеря им Реми. Брансън си върна тази роля веднага след смъртта на Ари. Грейс изпитваше облекчение, че колегата му е с жена, която разбира неговия свят.

Да си разследващ убийства детектив означаваше да сложиш работата си над семейството. Могат да те потърсят във всеки момент, по всяко време на деня и нощта и във всеки ден от годината. Ако телефонът звънне по време на коледния обяд, в разгара на празненството по случай рождения ден на дъщеря ти или докато си излязъл на вечеря да отбележиш годишнината от сватбата си, това е. Просто грабваш сака, който винаги е пълен с най-необходимите неща, защото може да ти се наложи да спиш в кабинета и да работиш дълги часове и дни без почивка.

— Тя иска ли да имате свои деца? — попита той.

Брансън кимна, после сви рамене.

— Това може да е проблем.

— Ти не искаш ли още?

Той отново сви рамене.

— Нашата работа… нали разбираш? Като охрана в нощен клуб поне имах определено работно време, дори да беше през нощта. Всеки знаеше кога ще съм си у дома и кога не. Можех да им бъда свестен баща. Дори когато започнах в полицията, беше добре. Всичко се промени, когато се преместих в „Тежки престъпления“ — и вече нямам нормален домашен живот.

Грейс прегърна приятеля си през масивните яки рамене и го стисна.

— Така е.

— Да. Знам. И винаги ще си бъде така.

— Освен ако не поискаш да те прехвърлят в друг отдел или в някой участък.

Брансън поклати глава.

— Няма начин, обичам тази работа. Веднъж ми каза, че никога не си искал да се занимаваш с нещо различно. Напълно те разбирам, аз съм същият.

— Гледай да й се реваншираш, когато се прибираш късно. Предложи да приготвиш вечерята или й вземи някакъв хубав и смислен подарък.

— Добър съвет.

Двамата стигнаха входа на моргата.

Голям матов прозорец от дясната им страна осигуряваше светлина за основната зала за аутопсии. Грейс натисна звънеца.

Секунди по-късно Клио отвори вратата облечена в зелени хирургически дрехи, ръкавици и бели гумени ботуши. Лицето й грейна, когато ги видя.

— Здрасти, момчета. Чудесно е, че идвате преди патолога. Имам нужда от помощта ви за една малка дилема. — Тя целуна Брансън по бузата и Грейс по устните и ги въведе в съблекалнята.

Преоблякоха се и обуха гумени ботуши, след което Клио ги изведе в просторната открита зала за аутопсии. Мястото беше спретнато и подредено, сякаш уикендът току-що е свършил. Всички метални маси за аутопсии с изключение на една бяха празни и блестящи. В изолираната ниша вляво лежеше неподвижна фигура, облечена от глава до пети в черна гума, с две малки цепки за очите.

Клио спря до нея и махна маската, под която се разкри лице на възрастен мъж. Очите му бяха широко отворени и макар и мъртви, сякаш проблясваха.

Брансън се изкиска непочтено.

— Ама че гумено момче си имаш тук!

Грейс се усмихна. Горкият човек изглеждаше нелепо.

— Май е умрял, докато си е прекарвал добре — каза той.

— Именно — потвърди Клио и също се усмихна. Към тях се присъедини Дарън, асистентът на Клио — приятен и добре изглеждащ млад мъж на около двайсет и пет, с остър ум и щръкнала черна коса, облечен като останалите.

— Наричали го Гумения Джони — каза той и устата му се изкриви в усмивка.

— Кой го е наричал така?

— Явно всички момичета, които работят там.

— Гумения Джони не беше ли жаргон за кондом? — попита Брансън. — Гледах го в един филм… не беше ли „Квадрофения“?

— Проблемът ми — каза Клио — е, че този сладък старец, Иън Ролф, е посещавал една строга господарка в Солтдийн всеки понеделник сутрин през последните десет години. Казвал на жена си, че отива да играе голф, натоварвал стиковете в колата и заминавал при господарката. Вчера изведнъж престанал да диша. Изпаднали в паника, опитали се да го съживят, накрая повикали линейка.

— Инфаркт или инсулт? — предположи Грейс.

— Най-вероятно — отвърна Клио.

— Късметлия — отбеляза Глен Брансън. — Така трябва да си отиде човек. С чукане и надървен. По-добре, отколкото в инвалиден стол в старчески дом, докато си играеш на бълхи и опикаваш гащите.

Всички се разсмяха.

— Може би — съгласи се Клио. — Но какво да кажа на вдовицата?

— Истината — каза Грейс.

— Не мога, Рой! Жестоко е. Представяш ли си да научиш нещо подобно за човека, когото си обичал? Че те е мамил толкова дълго?

На вратата се позвъни и Клио отиде да отвори.

— Нужно ли е вдовицата да научава, Рой? — попита Брансън.

Грейс се загледа в лицето на покойния. Наистина изглеждаше щастлив. Лицата на повечето мъртъвци, с които си имаше работа, бяха замръзнали в маски на шок и болка.

— Сигурен съм, че за нея и семейството й е по-добре да не научават. Но все пак трябва да знаят истината. Така или иначе тя ще излезе наяве.

— Да не би да намекваш да кажа на Шивон, за да го напише в „Аргъс“? Никога!

— Не намеквам подобно нещо. Но ще стане ясно при дознанието. По-добре е вдовицата да научи по-рано такава деликатна подробност.

Грейс се замисли за момент за собствения си голям проблем и кога ще каже на Клио.

— Добро утро на всички!

Обърнаха се и видяха висок, слаб мъж на около трийсет и пет, с дълга права коса, облечен в яке върху черна тениска, с джинси и скъпи маратонки в черно и бяло. Той влезе с лека пружинираща стъпка, следван от полицая от Съдебна медицина Мишел Уебсдейл — стройна светлокоса жена, бивш служител в „Гранични агенции“, чиято привлекателна външност скриваше коравия й характер. Дори зеленият хирургически екип й стои като дизайнерско облекло, помисли си Грейс. Зад нея беше младият криминалист Крис Гий, също екипиран и с камера в ръка. Грейс винаги беше смятал, че той, също като Клио, изглежда твърде нежен за подобна мрачна работа, но Гий не можеше да бъде изкаран от релси почти от нищо — с изключение на децата. Децата въздействаха най-силно на хората от службите за бързо реагиране, без изключение.

Грейс протегна ръка на непознатия, който явно беше патологът Ник Бест от Вътрешното министерство.

— Аз съм старши детектив Грейс, а това е колегата ми детектив инспектор Брансън. — Той представи и Уебсдейл и Гий.

Бест имаше топла усмивка, но доста рязък характер.

— Радвам се да се запозная с всички ви. Е, доколкото разбрах, имаме случай на смърт от отравяне?

— Точно така — каза полицаят от Съдебна медицина.

— Ще ида да се екипирам.

— Ще ви заведа до съблекалнята. — Клио му се усмихна. — Насам. — Тя го поведе обратно към коридора.

Патологът я изгледа по начин, който никак не се хареса на Грейс. Наистина похотливо.

Не му хареса и усмивката, с която му отвърна Клио.

По дяволите, ревнуваше! И изпита почти нелепо облекчение, когато Клио се върна веднага. За първи път в живота си изпитваше подобно чувство. Не му хареса. И не хареса себе си заради емоцията.

— Е, момчета — рече тя. — Какво да правя с… Гумения Джони?

— Махни му екипа за огледа — каза Грейс. — Вдовицата трябва да го идентифицира официално. Ще й бъде по-лесно, ако не е целият в латекс.

— Да, прав си — рече тя. — Благодаря. — И ги поведе към изолатора.

Докато се скупчваха около вратата и надничаха през стъклото към тялото на единствената маса, Клио ги инструктира да си сложат маските.

— Готово — каза Ник Бест и се присъедини към тях. Беше облечен в бял екип с маска, покриваща цялата му глава, сякаш се канеше да влезе в хранилище за ядрени отпадъци. В ръката си държеше малка чанта. — Да идем да видим le plat du jour!^[13]

Влезе в изолатора, следван от останалите. Грейс беше последен и се обърна да затвори вратата след себе си. Докато го правеше, Глен Брансън отстъпи шокирано крачка назад и възкликна с приглушен глас:

— Господи!