Джейн Костело
Шаферки (98)

Глава 98

Странно, но се чувствах така, както в деня, когато загубих девствеността си. Съвсем ясно си спомнях усещането, докато вървях из града и безцелно разглеждах витрините на магазините. Чувствах се така, сякаш много важна част от мен се бе променила завинаги. Изпитвах някакво зловещо и нелогично чувство, че хората наоколо знаеха. Като се започнеше от продавача, който ме попита дали мога да разваля банкнота от двадесет лири, и се стигне до жената, която седеше до мен във влака и четеше статия за хормоналнозаместителната терапия, струваше ми се, че те знаеха, че току-що ми се бе случило нещо много важно, което сигурно бе изписано на лицето ми.

Когато скочих на задната седалка на едно такси, се чудех дали шофьорът можеше да разбере, че някой току-що ме бе зарязал, някой, на когото наистина държах за първи път в живота си. Чудех се дали това явление, което до днес ми беше напълно непознато, бе променило всичко.

— Да не сте се сбили с някого? — попита той, докато изучаваше посиненото ми око в огледалото си.

— Да — отвърнах аз. — Всъщност не, просто имаше злополука. — Взирах се през прозореца, защото нямах желание да разговарям.

— Да не би да идвате от сватбата, която е малко по-надолу по пътя? — попита той.

— Да — измърморих аз.

— Вие сте третият човек, когото вземам от това място — продължи той. — Божке, какво ли не видях. Последната носеше пончо и сякаш бе излязла от някой спагети-уестърн.

Добре, може би не бе разбрал.

Главата ми се завъртя, когато се облегнах на седалката и се опитах да не слушам гласа му. Мислех си: „Просто ме отведи у дома. Просто ме остави сама“.

Внезапно излязох от унеса си, когато таксиметровият шофьор натисна клаксона и заобиколи нещо или някого. Погледнах през прозореца и установих, че за малко не сме блъснали Патрик и Грейс, които вървяха по средата на пътя.

— Може ли да спрете за секунда? — обърнах се към шофьора. Когато той спря, аз смъкнах стъклото на прозореца.

— Искате ли да ви закараме? — попитах аз.

Те се държаха за ръце, но Патрик въобще не погледна към мен.

— Не, не — отвърна Грейс. — Отиваме в съвсем различна посока. Ще си спрем такси по-надолу. Иви, всичко наред ли е?

Поколебах се.

— Утре ще говорим — гласът ми трепереше.

— Разбира се — отговори тя.

Тя се гушна към Патрик, но съдейки по изражението на лицето му, бях сигурна, че все още имаше нещо, което не бе наред. Не исках да знам какво. В този миг наистина не ме бе грижа. Въобще не ми пукаше. Дори не можех да се опитам да мисля повече за проблемите на Грейс и Патрик.

Продължих нататък в таксито и изведнъж ме осени мисълта, че яростта ми, която беше толкова силна преди малко, се бе превърнала в нещо друго — в тъпа растяща болка, която вече бе много по-силна и далеч по-мъчителна от обикновения гняв или пък от нестихващото въздействие от бързия удар със свит лакът, който Валентина ми бе нанесла.

Тази вечер бележеше края на нещо, което само преди четири часа смятах за най-прекрасното събитие, което някога ми се бе случвало. Това бе краят, за който глуповато си мислех, че никога няма да настъпи. Краят на връзката ми с Джак. Джак и аз. Единствената ми стабилна връзка. Почти.

Изведнъж ме връхлетя мисълта, че това, което се случи, бе чудовищно и в очите ми напираха сълзи. Опитах се да ги преглътна, но в гърлото ми бе заседнала една огромна горчива буца, която ме задушаваше. Вместо това по бузите ми закапаха сълзи, които постепенно започнаха да се леят като водопад от нещастие.

Спомних си как Джак нежно целуваше подутото ми лице малко по-рано тази вечер и ми казваше, че въпреки това съм най-красивата жена, която някога бе срещал. Сетих се, че тези негови думи ме накараха да се почувствам сигурна, специална и обичана.

Цялото ми лице бе мокро от сълзите, но те продължаваха да се стичат. Седях и плачех така, както не бях плакала никога преди това. Гърдите ми се стягаха все повече и повече. Имах чувството, че някой бе изтръгнал сърцето ми и безмилостно го стискаше ли, стискаше, за да изцеди и последната ми сълза.

Погледнах през прозореца, но не можах да се съсредоточа върху нищо друго… в съзнанието ми се бе запечатало лицето на Джак, това прекрасно лице с топлия поглед — и ох — с толкова меките устни. Помислих си, че може би никога нямаше да го видя отново.

Зарових глава в ръцете си и въпреки опитите си да скрия плача си, от устните ми се изтръгна ридание.

— Нали няма да повръщате? — попита шофьорът, като гледаше в огледалото. — Защото, ако ще го правите, трябва да доплатите още двадесет и пет лири.