Джейн Костело
Шаферки (107)

Глава 107

— Някой иска ли да го закараме? — попита Грейс, когато излязохме пред църквата.

— Аз съм с колата — отвърнах аз.

— Не, благодаря — отговори Шарлот.

— Хайде, Шарлот — настоя Грейс. — Минаваме точно покрай апартамента ти. Иначе как ще се прибереш у дома?

— О, ходи ми се пеш — запротестира Шарлот. — Честна дума.

— Не ставай глупава. Започва да вали. Патрик, кажи й, че няма проблем.

Патрик бе застанал до шофьорската врата на аудито си.

— Всъщност, трябва веднага да се прибирам, Грейс — отговори той.

— Какво се опитваш да кажеш? — продължи Грейс. — По път ни е.

— Наистина — прекъсна я Шарлот, — ще се оправя.

— Чу ли? Ще се оправи — отвърна Патрик. — Хайде да тръгваме. — Той се качи в колата и затръшна вратата.

— Е, ако си сигурна — обади се обърканата Грейс. — В такъв случай ще се видим утре. Чао, Иви.

Грейс се качи в колата, а Патрик даде на заден ход и така форсира, докато излизаше от двора на църквата, сякаш зад волана бе Михаел Шумахер, а не той.

— Боже, така се е разбързал — започнах аз. — Защо не искаше да се качиш с тях?

Шарлот повдигна рамене:

— Наистина няма проблем, ако се поразходя.

— В този дъжд? — учудих се аз. — Всичката тази диетична храна явно ти е изпила мозъка.

Тя се усмихна.

— Ако желаеш, заповядай в моята кола — предложих аз.

— Ами добре, ако не възразяваш — отговорът й леко ме изненада.

— Но първо ще трябва да преместиш тези кутии от Макдоналдс — казах аз. — Не казвай на майка ми, че си ги видяла, защото ще се отрече от мен.

Излязох на заден от паркинга и се отправих по посока на апартамента на Шарлот. Тя бе седнала на предната седалка и аз включих радиото, но не усилих звука му, за да може да си говорим.

— Е, какво мислиш? — започнах аз. — Смяташ ли, че двете с теб някога ще станем булки, или винаги ще бъдем шаферките?

Опитвах се да бъда весела, но въпросът ми прозвуча така, сякаш исках да си прережа вените.

— Както изглежда, има голяма вероятност — отвърна тя, като се опита да се усмихне.

— Хей, не е чак толкова лошо да си необвързан, нали? — попитах аз с изкуствения ентусиазъм на някой начален учител по физическо. — Всъщност, смятам, че е доста забавно. Харесва ми да излизам, когато пожелая, с когото пожелая и където пожелая, и да не се налага да се обяснявам пред никого. Не, мерси!

— Хм — изрече тя.

— Че кой ли иска да се омъжи? — продължих аз. — Единственото нещо, което постигаш, е да си обречеш целия живот на разговори с един и същи човек. Сигурно е много отегчително.

— Вероятно си права — неохотно отговори Шарлот. — Не е чак толкова лошо да си необвързан.

— И всички тези сватбени глупости — продължих гръмко, — а в края на деня се оказва, че това е едно голямо и скъпо парти, нали? Помисли за всички останали неща, които би могла да си купиш.

Настъпи тишина.

— Какви например? — най-сетне попита Шарлот.

— Ами — започнах аз, твърдо решена да защитя гледната си точка, — би могла да идеш на почивка. Една фантастична почивка. Би могла да пътуваш в първа класа, да отпиваш от шампанското си и да масажират подутите палци на краката ти, а през това време селяндурите, пътуващи в икономичната класа, ще се борят с капаците на храната, която сервират по време на полета, а стюардесите ще им правят ядосани забележки. Фантастично.

Тя кимна, а после изрече:

— Обаче ще си сама.

Намръщих се:

— Мислех си, че сме на едно мнение, че няма нищо лошо в това, да си „сама“.

— Хм.

— Добре, нека помисля за по-добър пример… — Млъкнах за няколко секунди, за да бъда сигурна, че този щеше да бъде подходящ. — Добре, помисли за всичките обувки, които би могла да си купиш — казах аз.

Шарлот се изкикоти:

— Звучиш като Валентина.

Изпъшках:

— Хубаво. В такъв случай би могла да дадеш парите, за да помогнеш на гладуващите деца в Африка.

Не исках да бъде нещо сериозно, но в мига, в който го изрекох, и двете знаехме, че не бих могла да избера по-лош пример, за да илюстрирам гледната си точка, като се имаше предвид, че бившият ми приятел вършеше това всеки ден. Продължих да шофирам мълчаливо. Погледнах към Шарлот. Тя се бе втренчила право пред себе си, а на лицето й бе изписано много особено изражение.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

Минаха няколко мига, преди тя да отговори нещо:

— Иви, може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се — веднага отвърнах аз. — Давай.

— Влюбена съм — изрече тя.

Ако просто ми беше казала, че бе отскочила до магазините, за да си купи малко ряпа, едва ли щеше да звучи толкова прозаично, колкото сегашното й изявление. Зейнах от учудване.

— Хей, това е фантастично! — възкликнах аз. — В кого?

Тя се поколеба за секунда, пое дълбоко дъх и се обърна, за да ме погледне право в очите.

— В Патрик — отговори тя. — Влюбена съм в Патрик.