Джейн Костело
Шаферки (111)

Глава 111

Замъкът Ноусли

Събота, 21 юли

Валентина бе облечена от главата до петите в най-скъпото сватбено произведение на шивашкото изкуство, което можеше да се купи с пари. Тя носеше тиара, която би надминала с блясъка си и полилей в Бъкингамския дворец, но имаше нещо, което не бе съвсем в ред — булката не се усмихваше.

— Не знам какви са били очакванията ми за екипа на списанието „Хайлайф“ — цупеше се тя, докато позирахме за първата снимка за деня, — но не съм предполагала, че ще изпратят някой грохнал дърт нещастник, който ще прави снимките, и седемнадесетгодишно момиче, което ще взима интервютата.

Намирахме се сред обширния двор на замъка Ноусли, една от най-внушителните фамилни сгради в Северна Англия, и като изключим службата в църквата, именно на това място щеше да премине по-голямата част от днешните събития.

— Очевидно е на осемнадесет — отвърнах аз.

— Кой? — попита Валентина.

— Интервюиращата. Поприказвахме си малко преди това. Казва се Друзила, Друзила фон Някоя си. Баща й е граф някъде из Европа и познава собственика на списанието.

Но на Валентина не й пукаше за бащата на Друзила фон Някоя си.

— Слушай — обърна се тя към фотографа. — Какво ще кажеш да направиш една снимка, на която се качвам в каретата, заобиколена от шаферките си?

— Миличка — изръмжа той, — концентрирай се върху това да изглеждаш красива, а снимките остави на мен. Тогава и двамата наистина ще се разберем като хората. Сега смятам, че е добре да направим една, на която са булката и баща й, преди да се отправят към църквата. Къде точно е баща ти?

— Тукинка съм — обади се Фредерико и се плъзна към Валентина, като обгърна талията й с ръка.

— Ти не си ми баща — каза му тя. — Той не е моят баща — обърна се тя към всички останали.

— Знам, че обикновено не съм — отвърна Фредерико, — но си мислех, че само за днес, заради това място и повода, заради това аз трябва да бъда твой баща.

— Ще ме предадеш на младоженеца, това е всичко! — изсъска тя. — Това не променя биологичния факт, че между нас двамата няма нищо общо. Тук си, за да украсиш ръката ми. Ясно ли ти е?

— Добре, добре — започна той и вдигна ръце — Разбрах. Понякога си толкова груба, Валентина, но аз харесвам това у жените.

Фотографът твърдеше, че от списанието са му изпратили списък с инструкциите, сред които фигурираше и заръката да се върне със снимка на булката и баща й. Той принуди Валентина и тя с неохота позира за снимката заедно с Фредерико. Той отново обви талията й с ръка в поза, която някак си не изглеждаше много бащинска, като се имаше предвид колко близо бе поставил дланта си до задника й.

Без съмнение Валентина се беше постарала, за да бъде сватбата й перфектна и грандиозна. Тортата беше ръчно изработена от бял белгийски шоколад, висока над метър и половина. В сравнение с нея тази на Майкъл Дъглас и Катрин-Зита Джоунс изглеждаше така, сякаш беше купена от най-обикновена сладкарница.

Роклята й беше толкова скъпа, че човек би могъл да си купи къща калкан в някои части на страната за по-малко пари. Според Валентина тя бе елегантна, но и достатъчно секси, за да бъде сигурна, че когато Едмънд я види, пулсът му щеше да се ускори и щеше да получи сърдечна недостатъчност.

Но сред всичките й старания нямаше по-изумително от това, пред което се намирахме в момента: карета като на Пепеляшка. Украсена бе с кристали, теглена от четири бели коня. Опасявах се, че точно в този случай усета за вкус на Валентина беше съпътстван от също толкова добре развитата й склонност към показност. Идеята беше, че каретата щеше да отговаря на социалния статут на сватбата. Всъщност, повече приличаше на нещо, с което би се разхождал Елтън Джон, ако живееше в Дисниленд.

— Каретата си я бива — обади се фотографът и за част от секундата Валентина изглеждаше така, сякаш може би щеше да промени мнението си за него. — Снимах на сватбата на Джордан и Пит и те имаха абсолютно същата.

— Идиот! — изсумтя тя.

Докато всички шаферки, с изключение на Грейс чакаха на заден план, при първата изникнала възможност отведох Шарлот настрани.

— Ти ли се обади на Патрик малко по-рано? — попитах аз.

Лицето й пламна, но тя погледна предизвикателно.

— Да — отвърна тя и сграбчи още по-здраво букета си.

— Какво му каза?

— Казах му, че знаеш — отвърна тя. — Казах му, че съм ти казала всичко.

Намръщих се.

— Трябваше — продължи тя. — Не можех да рискувам и ти първа да кажеш на Грейс.

— Нали ти казах, че няма да го направя? — прошепнах аз. — Поне не преди сватбата.

Тя подсмръкна и повдигна рамене.

— Каквото има да става, ще стане сега — продължи тя. — Той знае какво изпитвам. Сега топката е в неговите ръце.

Поклатих глава, дори не можех да си представя какво би могло да се случи в къщата на Грейс точно в този момент.

— Хммм, извинете — промълви Друзила, журналистката от списание „Хайлайф“, и пристъпи напред.

— Дали вече мога да започна интервюто? — попита тя.

— Разбира се — бързо отвърна Валентина. — Действай.

— Ааа, ами добре — отговори тя. — И така, на някакво парти ли се запознахте с господин Барнет?

— Всъщност, той беше кум на една друга сватба — започна Валентина. — Тази на двама от най-скъпите ми приятели — Грейс и Патрик. Може би изпадам в прекалено много подробности, но ако не желаете, не споменавайте имената им. Но ще бъде много добре, ако напишете, че имам много приятели. Много скъпи и мили приятели.

— Ааа, добре — отвърна Друзила, като си водеше стенографски бележки със скорост от шест думи в минута. — И, ааа, харесвате ли партита?

— Ами да — отговори Валентина. — Разбира се, че кой не ги харесва?

— Добре — обади се момичето. — И на какви партита обикновено ходите?

— Е, всякакви — продължи Валентина. — Но какво общо имат те с моята сватба?

— О, ааа, ами наистина не съм много наясно — започна Друзила, — но моята редакторка ми каза, че трябва винаги да задавам въпроси за партита. Според нея, ако питам за тях, никога няма да сбъркам.

— В такъв случай едва ли се стремиш да получиш награда Пулицър с тази статия — вметна Валентина.