Джейн Костело
Шаферки (30)

Глава 30

Имаше нещо, което караше нас, англичаните, да приписваме на една обикновена чашка чай известни лечебни свойства, които не бихме очаквали дори и от някой психиатър от известната с множеството си лекарски кабинети „Харли стрийт“.

Независимо от нещастията, които ни сполетяваха, житейският ни път можеше да бъде пресечен от смърт или разрушение, но реакцията бе винаги една и съща: „Ще сложа чайника“.

— Някой иска ли още чай? — попита една от продавачките, докато надничаше през вратата. Валентина й подаде своята чашка и каза:

— Но нека този път бъде черен индийски чай.

Работата бе там, че номерът с чая наистина имаше ефект.

Поне върху Шарлот. Макар че безспорно този път не дължахме резултата на родната марка „Пи Джи Типс“. През последния половин час Шарлот бе споделила някои от най-съкровените си мисли с мен, Джорджия, другите пет шаферки и шивачката, която бе на мнение, че ако трябваше да оправя тази рокля, то поне трябваше да чуе всичко, което се криеше зад нейното разпаряне.

Шарлот сподели с нас такива мисли, за които никога преди това не ни бе споменавала. Наистина не бе за вярване, като се имаше предвид, че нашето приятелство бе продължило по-дълго и от средностатистически брак.

Ако се замисля, не би трябвало да съм учудена, че е била измъчвана от подобни мисли. Но истината бе, че бях учудена.

Щях да се учудя по-малко, ако беше признала, че тайно бе работила като личната еротична танцьорка на Алън Тичмарш^[1].

Оказа се, че милата и любезна Шарлот, която по ирония на съдбата виждаше в хората единствено и само добро, в себе си виждаше единствено и само лошо. Под стеснителността, за която винаги смятах, че бе част от природата й, се криеше толкова ниско самочувствие, при което не важаха законите на гравитацията. Очевидно Шарлот не харесваше извивките си на пищна доячка и великолепните си розови страни. Всъщност ги ненавиждаше.

— Знам, че никога не съм споменавала нищо, но винаги съм се чувствала по този начин — каза тя, докато отпиваше от чая си, а ръцете й все още леко трепереха. — В училище ми се подиграваха заради външния ми вид. И макар че хората вече не ми го казват в лицето, знам какво си мислят за мен.

— Шарлот — започнах аз, докато поклащах глава, — това, което хората мислят за теб, е, че си невероятен и прекрасен човек, който…

— Да, всичко това е така — прекъсна ме тя. — Но не се преструвайте, че дори и вие, най-добрите ми приятелки в целия свят, понякога, когато ме погледнете, не си казвате: „Ама, че е жалка!“.

— Шарлот, всъщност не мис… — започнах отново.

— Не мога да се сравнявам с нито една от вас — прекъсна ме тя. — Как бих могла? Аз съм ужасна. Дебела съм, не знам как да се обличам и никога през живота си не съм си слагала червило. Дори не знам как се прави.

— Винаги сме си мислели, че ти просто… харесваш външния си вид — вметна Грейс.

— Не, Грейс, не го харесвам — отвърна тя. — Мразя се.

— Когато човек знае, че не изглежда перфектно, това се отразява и върху самочувствието му — въздъхна Валентина. — Понякога не ми се излиза от къщи, когато веждите ми не са оскубани както трябва.

Никой не й обърна внимание.

— Въпросът е там — продължи Шарлот, — че съм наясно, че щастието не се крие в това, да си слаб и да изглеждаш великолепно, но имам достатъчно опит в това, да си дебел и незабележим, за да знам, че щастието не се крие и в това. Много бих искала да изглеждам като някоя от вас.

Канех се да започна да я увещавам отново, когато изведнъж ми хрумна, че всъщност може би бе права. Или поне отчасти. Ако приятелката ни щеше да се почувства по-уверена, като се сдобие с по-хубав външен вид, тогава защо, по дяволите, да не й помогнем да го направи?

— Слушай, Шарлот — намесих се аз. — Аз, както и всички останали тук, те обичаме такава, каквато си, но ако наистина това те разстройва толкова много, ще ти помогнем.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Ами ще те разкрасим.

Тя доби скептичен израз.

— Напълно сериозна съм — продължих аз. — Ще ти помогнем да отслабнеш, да си правиш косата, да се гримираш, да си избираш дрехите. Въобще ще ти помогнем с всичко, което искаш.

— Шарлот — задъха се Валентина, — ако желаеш, мога да те запозная дори и с Андрю Хърбърт^[2]. Той ще те направи да изглеждаш като Дженифър Анистън за нула време. Толкова е вълнуващо!

— Сигурна съм, че няма да стане толкова лесно — отвърна тя.

— Глупости — отговори Грейс. — Имаш прекрасно лице, но всеки би изглеждал по-добре с малко грим.

— Мисля, че най-големият проблем ще се окаже теглото ми — отвърна тя.

— Точно така, можеш да се запишеш за член на организацията „Уейт Уочърс“^[3] — предложих аз. — Всъщност ние всички бихме могли да се запишем, за да те подкрепяме морално. Валентина, много ще ти хареса.

— Вместо това не може ли просто да започнеш да повръщаш? — гримасничеше Валентина. — Това направи чудеса с принцеса Даяна.

Аз изсумтях.

— Наистина ли смятате, че подобни неща биха помогнали? — попита Шарлот.

— Да! — възкликнахме всички в един глас и започнахме да се кикотим.

— О, Джорджия, какво ще стане с тази рокля? — добави тя. — Съжалявам, Джорджия, наистина много съжалявам.

— Защо се тревожиш? — попита Джорджия със сериозен тон. — Шивачките забогатяват благодарение на подобни предизвикателства. Нали така, Анушка?

— Разбира се, няма проблем — неохотно отвърна шивачката. — Ще ушия друга за нула време. Няма проблем.

В погледа на Шарлот проблеснаха искри и малко по-късно, когато останахме насаме, не можах да се сдържа и се възползвах от момента:

— Трябва да ми обещаеш едно нещо. Ако успеем с твоето преобразяване, ще трябва да се постараеш повече с Джим.

Този път тя се засмя от сърце.

— Добре! — отвърна Шарлот с престорено раздразнение. — Както наредиш, Иви. Както наредиш!