Джейн Костело
Шаферки (86)

Глава 86

Къщата на майка ми, Скейсбрик, Ланкашир

Петък, 8 юни

Отворих вратата на Валентина. Тя се хилеше лудо и мъкнеше толкова голям куфар, който, ако беше на колелца, можеше спокойно да мине за каравана.

— Да не би да тръгваш на околосветско пътешествие? — попитах аз и хванах дръжката на куфара, за да й помогна да го вдигне по стълбите.

— Ако говориш за куфара ми — отвърна тя, — мога да ти кажа, че в магазините „Харви Никс“ продават далеч по-огромни от моя.

— Няма нужда да се оправдаваш пред мен — отговорих аз.

— Наясно съм с това — продължи тя с нетипична за нея веселост, — само за сведение, и аз, и Шарлот ще присъстваме на днешното събитие, което означава, че трябваше да нося два пъти повече козметика. Цветът на кожата ни е напълно различен.

Изучавах израза на лицето й за секунда.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. Никога преди това не бях виждала Валентина да се усмихва така широко, главно защото се тревожеше да не ускори появата на преждевременни бръчки.

— О, да — отвърна загадъчно тя. — Съвсем наред.

Най-сетне се качихме до спалнята на майка ми, която изобилстваше от разноцветни ръчно боядисани платове и шалове с народни мотиви и приличаше на нещо средно между благотворителен магазин и пушилня на опиум. Това място създаваше едно цялостно усещане за един парцалив шик, като изключим шика. Започваше да става леко клаустрофобично, защото в стаята вече се бяхме наблъскали шест човека.

— Валентина! Прекрасно е, че те виждам! — възкликна майка ми, докато я целуваше по бузата.

Майка ми прекара цялата сутрин по халат. Червената й коса бе прихваната с фиби в стегнати лимби. Бях почти сигурна, че когато махнеше фибите, щеше да заприлича на някоя от куклите в „Мъпет Шоу“.

— Благодаря ти, Сара — засия Валентина. — Как се чувстваш днес? Нервна?

— О, не — отвърна майка ми. — Не съм склонна да проявявам нервност. Твърде дълго съм тренирала йога през годините. Смятам, че съм надмогнала нервността.

— Вероятно са помогнали и всичките онези наркотици, които си изпушила през седемдесетте години — подметнах аз.

Звънецът на вратата отново иззвъня и Валентина жизнерадостно предложи да иде да отвори, макар че по-скоро бе доволна, че щеше да се отърве от всички тези ароматизирани пръчици, чиято миризма се смесваше ужасяващо с тази на парфюма й „Възхитителна“ на Дона Карън.

Пристигнаха Шарлот, Грейс и Глория Флауърдю, приятелка на майка ми и поредната от многото й шаферки, облечена в нейната запазена марка — дънков гащеризон. Тук бяха двете ми по-малки братовчедки — Дебора и Жасмин, също така и Денис, която работеше на рецепцията на мястото, където майка ми преподаваше йога. При толкова много хора стаята заприлича на чаршия от Третия свят.

— Добре, Шарлот — каза Валентина и я побутна към крайчеца на леглото. — Как да те гримираме днес?

— Ами, нямам претенции — отговори Шарлот. — Винаги се справяш страхотно. Просто ме гримирай, както решиш.

— Хубаво — отвърна Валентина, но незнайно защо изглеждаше така, сякаш не бе получила очаквания отговор.

— Какво мислиш, Грейс? — добави тя и повдига нагоре брадичката на Шарлот. — Смятам, че, ако поставя сенки с цвят на кайсия, наистина ще подчертая цвета на лицето й.

Грейс тършуваше в дамската си чанта, но погледна за миг.

— Определено — отвърна тя и после продължи да търси телефона си.

Откакто пристигна, Валентина се бе ухилила по-широко и от обикновена чеширска котка^[1], но поради някаква причина започна да се натъжава. Този път тя се обърна към мен, докато си слагах грим пред огледалото.

— Иви — започна тя, — цветовете, които използваш, вероятно ще отиват и на Шарлот. Какво мислиш?

Тогава изведнъж тя направи най-странното нещо — докато говореше, постави ръце на раменете ми и се надвеси към огледалото, за да ме огледа. Подобен приятелски физически контакт можеше да се очаква от двама другари, които вече трета година бяха заедно в интернат, но от страна на Валентина това бе толкова подозрително, колкото и зелен пакет, от който се чуваше тиктакане.

— Сигурна съм, че преценките ти за подобни неща са далеч по-добри от моите — отвърнах аз.

Тя се извърна и кръстоса ръце. Сега изглеждаше наистина раздразнена.

— Какво има? — попитах аз. — Има някакъв проблем, нали?

— Е, ами след като повдигаш въпроса, да, има — отговори тя.

— Ами, хайде тогава, изплюй камъчето.

— Това! — изписка тя и тикна лявата си ръка под носа ми. В стаята се възцари тишина.

Тя носеше диамантен пръстен на безименния си пръст. Не, това не бе просто някакъв си старинен диамантен пръстен. Този бе толкова голям, че би могъл да се използва като преспапие.