Джейн Костело
Шаферки (25)

Глава 25

Фермата „Червената котка“, Уиръл

Петък, 9 март

— Кога вашата свиня проговори френски? — попитах аз, като държах в готовност химикала и тефтера си.

— Ооо, ами преди бая време — отвърна фермерът, който явно също не се бе къпал от бая време. — К’во да ти кажа, във фермата имахме един работник от дру’о място. Опитахме се да гу научим да говори кат’ хората, вместо на ня’къв чужд език. Та нашата Лизи явно се е понаучила.

— Така — кимнах аз, като се опитвах да прикрия факта, че според мен тази история бе най-голямата помия, която съм чувала през тази година. — Предполагам, че надали ще е възможно то, извинете, тя да ни окаже честта да каже няколко думи?

Той изцъка през зъби:

— Миличка, т’ва да не е концерт по желание.

Аз и фотографът бяхме изминали целия този път, за да интервюираме една свиня и смятах, че не искам кой знае колко, а само едно кратко „Уи“.

— Добре де — настоях аз, — не мислите ли, че бихме могли да направим нещо, за да я убедим да проговори?

— Хич няма да е зле, ако бутнете някоя друга пара — отвърна той.

Страхотно! Свинята щеше да проговори френски само ако му платя. Очевидно бе по-изкусна, отколкото предполагах.

— Съжалявам, но не плащаме. Ние сме местен вестник и не разполагаме с голям бюджет — това не бе самата истина, но не можех да повярвам, че щяхме да плащаме за подобна история. Само това ни липсваше — прасе, което се бе заело с идеалното изпълнение на песента на Серж Генсбург „Аз те обичам — аз също“.

Това наистина не бе най-успешната ми седмица и честно казано, тази история бе на път да стане последната капка, за да се изчерпа търпението ми. Вече почти осем месеца работех като репортер за „Дейли Еко“ и тъкмо започнах да изпитвам надежда от начина, по който се развиваше кариерата ми. Е, добре де, в началото започнах да пиша съобщения малко по-дълги от два абзаца. Това бяха кратки новини за училищни празненства и разпродажби на покъщнина и градински принадлежности. Ако все още не сте се досетили, нито една от тях не представляваше заплаха за списъка с избраните кандидати на коя да е значима награда за журналистика.

Постепенно новата редакция започна да ми се доверява малко повече и новините от по два абзаца се превърнаха в самостоятелни колони, които пък се разраснаха във водещи статии и постепенно името ми се появяваше все по-често на първа страница, като правех репортажи за абсолютно всичко — от съдебни дела до трогателно човешки истории.

Тази седмица обаче всичко се обърка, и то ужасно много. Нашият главен редактор от раздел новини — Кристина, която ме беше описала като „кипяща от ентусиазъм и възможности“ по време на първата ми оценка във вестника, излезе в майчинство именно тази седмица.

Неин заместник щеше да бъде крайно противният Саймън, който не можеше да види възможностите ми, защото бе прекалено зает да наблюдава задника ми. Той ме затрупа с толкова много кратки новини за училищни тържества и истории със снимки, които трябваше да напиша. Самодоволно определи тези неща като неангажиращи новини. Всъщност тези истории бяха толкова абсурдни, че човек трябваше да е малоумен, че да ги нарече новини.

Именно поради тази причина се намирах в някаква ферма срещу езерото, в самия край на Уиръл. Но надали в „Дейли Еко“ щяха да се появят двата кратки абзаца, които трябваше да напиша, а аз се молех шарената свиня Лизи да поиска кроасан от някого. „Ню Йорк Таймс“, дръж се, идвам с гръм и трясък!

Е, добре, имаше и друго. През последните пет дни се опитвах да разбера какво се бе случило, когато Валентина се бе отбила у Джак, но все не успявах. Грейс не се броеше, тя бе на меден месец и нямаше как да ме осветли по въпроса. Опитах се да изкопча нещо от Шарлот, но странното бе, че очевидно Валентина не й бе казала нищо за това. Със сигурност нямаше да тръгна да разпитвам самата Валентина.

Но защо се опитвах така отчаяно да разбера какво е станало?

Един Бог знае.

Непрекъснато си задавах този въпрос през последните пет дни, докато се опитвах да скалъпя някакви репортажи за прасета, говорещи два езика, и кучета, страдащи от хранителни разстройства.

— Т’ва е пълна глупост — прошепна фотографът Мики. Мики не се славеше с особено търпение, но в този случай бе напълно прав.

— Вижте — обърнах се аз към фермера, — и двамата знаем, че тази свиня говори френски толкова, колкото аз говоря китайски. Но проблемът е, че Саймън иска статия за нея и не мога да се върна в редакцията с празни ръце. Затова нека да направим една снимка и да приключваме?

— Дявол да го вземе! Тя може да говори френски! — протестираше фермерът, който не бе чул и дума от предложението ми. — Ама няма да проговори, ако е подложена на стрес. А вие довтасахте тука, за да й кажете, че не може да говори. Ама т’ва хич няма да помогне.

Най-сетне успяхме да го убедим да позира за снимка заедно с Лизи. В замяна на това щеше да получи няколко лъскави копия от снимката, за да я окачи на стената. Мики ги снима за нула време, но продължи да мърмори под носа си.

— Помня времето, когато това беше сериозен вестник — жалваше се той.

— Не обвинявай мен — отговорих аз. — Толкова съм доволна от присъствието си тук, колкото и ти.

— Е — пита фермерът, — кога ще я видим във вестника?

— Все още не мога да кажа със сигурност. Това е една от статиите, които наричаме „резервни“. — Ако градският център беше сравнен със земята, се опасявах, че тя нямаше да излезе в този брой, но в момента, в който се появеше свободно каре, щеше да бъде публикувана.

Ако зависеше от мен, това нямаше да стане никога.

— Само да ви кажа, че и националните вестници проявяват интерес — добави той, — затова се размърдайте.

— Благодаря за съвета — отвърнах аз, като се опитвах да скрия самодоволната си усмивка. — Хайде, Мики, да тръгваме.