Джейн Костело
Шаферки (23)

Глава 23

— Ооо… — изстена Валентина и се стовари тежко на края на леглото. — Нещо не е наред. Мисълта ми е, че никога не се чувствам особено добре сутрин, но днес нещо наистина не е наред.

— Добре ли си? — попитах аз и в действителност никога преди това не бях виждала такива драматични резултати, причинени от махмурлук.

— Устата ми — изскимтя тя. — Нещо не е наред с устата ми. О, боже, сякаш е пълна с вълна, а вкусът, който усещам… все едно съм облизала паваж. Ооо, не! Не е само устата ми, но и главата ми също. Главата ми ще се пръсне.

— Е, тази сутрин не си единствената, която има чувството, че е попарена в марината — отбелязах аз.

Валентина се опита да отвори дясното си око, но то бе зациментирано от отвратителен слой, смесица от гурели и четири пласта спирала.

— Да не би да намекваш, че имам махмурлук? — възмутено попита тя.

Поколебах се за миг.

— Валентина — започнах аз, — вчера изпи сама такова количество алкохол, което не може да изпие и отбор по ръгби. Изглеждаш така, сякаш цяла нощ си сънувала кошмари и ми бяха нужни точно осем минути и половина, през които удрях силно по вратата ти, за да те събудя. Според теб се изживявам като мис Марпъл^[1], но да, смятам, че имаш махмурлук.

— Аз никога не съм била измъчвана от махмурлук — отвърна с пренебрежение тя, докато правеше неуспешни опити да се изправи без чужда помощ. — О! Може би съм се разболяла от нещо и затова езикът ми е подут и не виждам почти нищо. Вероятно съм се заразила от Джак. Той тъкмо се завърна от едно от онези забравени от бога места в Африка и е възможно да е пренесъл някаква зараза. Къде е банята?

Помогнах й, докато се насочи към ъгъла на стаята, но тя падна и си удари крака в един стол.

— Оох! — изкрещя тя.

— О, боже! — възкликнах аз.

— Оох! — Тя изкрещя отново.

— Стига де, едва ли боли толкова много. — Търпението ми започна да се изчерпва.

— Не се притеснявам от това, че боли — намръщи се тя, — а от това, че сега ще имам огромна синина на крака си, което значи, че ще трябва да нося панталони, а аз мразя панталони.

— Сигурна съм, че все ще издържиш няколко дни, след като се налага да прикриеш толкова ужасно обезобразяване, каквото е… каквото е тази синина от два сантиметра и половина — добавих аз.

— Иви, краката ми никога не трябва да бъдат скривани.

— Да, да — отвърнах аз. — Все едно да покриеш Сикстинската капела с полистиренови плочи, нали?

Влязохме в банята и тя седна на тоалетната, защото не бе в състояние да стои изправена пред огледалото.

— Ще ми подадеш ли чантичката с гримовете? — промълви Валентина с дрезгав глас.

— Смяташ, че съм проклетата ти камериерка ли? — въздъхнах аз, но въпреки това й я подадох.

Валентина започна да тършува в чантичката си, като междувременно изхвърляше на пода множество козметични кремове, пудри и мазила. Взех едно от тях — антицелулитен серум на марката „Есте Лаудер“ — и започнах небрежно да изучавам етикета.

— Искам само да отбележа, че нямам целулит — вметна Валентина. — Но вземам предпазни мерки за след няколко години.

След като натрупа около себе си мазила против бръчки, ръкавици за нанасяне на кремове за бронзов загар, ексфолианти за лице и какви ли не разнообразни козметични смеси, тя най-сетне откри шишенце спрей за очи и всеки момент щеше да започне да го впръсква, когато аз я попитах:

— Не смяташ ли, че първо ще е по-добре да се опиташ да махнеш всичкия този боклук от лицето си?

— Какъв боклук? — попита тя.

— Гримът ти — отговорих аз.

Валентина веднага замръзна на мястото си.

— Какво? — Валентина започна да диша учестено. — Какво каза?

— Успокой се — отвърнах аз, като не разбирах защо се вълнува толкова.

— Снощи не съм си махнала грима? Това ли се опитваш да ми кажеш? Не може да бъде. Не, не бих го направила, не е възможно, не може да е вярно. Никога.

Тя подскочи, обзета от истерия.

— Боже мой — изписка тя. — Какво ли е причинил гримът напорите ми?

Валентина се добра до чешмата и днес за пръв път бе поздравена от собственото си отражение. Онемяла, тя пое дълбоко дъх. Единственото, което успя да промълви, бе:

— Не… не… и не. Това не може да е истина. Мили боже, кажи ми, че това не е истина.

— Не ставай смешна — казах аз, седнах на тоалетната чиния и й подадох кърпа, за да изтрие грима си.

С израз на пълно отчаяние, тя бавно изтри едната си буза.

— Не е толкова зле — вметнах аз, чудейки се защо ли я успокоявам.

— Наистина ли смяташ така? — попита тя с покъртителен тон.

Въздъхнах. Не можах да се въздържа и вметнах:

— Е, безспорно тази сутрин не си Бриджит Бардо.

— Оох!

— Почакай — продължих аз, като отчаяно исках да млъкне. — След като вземеш един душ, ще се пооправиш. Сигурна съм. — Тайничко си мислех, че ще трябва да се облива с душа значително по-дълго време от десет минути.

— Какво е това? — изведнъж каза Валентина, с поглед насочен към задната част на крака си.

— Това ли? Ами, снощи правеше шпагата. Мисля, че това е мръсотия от дансинга.

— Ами това — изскимтя тя и махна нещо от стъпалото на крака си. Когато го разгледахме по-внимателно, се оказа, че бе фас от цигара.

Тя се хвана за главата и зарида:

— Това е най-ужасният и гаден ден от целия ми проклет живот.