Джейн Костело
Шаферки (20)

Глава 20

Подробностите, свързани с раздялата на Джак, бяха доста оскъдни. Бе станало скоро. Били заедно известно време, но нямало никакви шансове да се съберат отново.

Седях и кимах. Имах вид на човек, който му съчувстваше дълбоко и много добре разбираше какво бе преживял. Но нищо не можеше да бъде по-далече от истината. Нямах и най-беглата представа какво преживяваше, тъй като единствената връзка, която най-много се приближаваше до определението „сериозна“, бе с жената, която ми правеше светли кичури през последните пет години.

Това бе тема на разговор, в която всъщност не можех да взема никакво участие или най-малкото трябваше да призная ужасяващото си досие по отношение на романтичните връзки, но нямах намерение да избързвам и да го правя.

А защо не? Ами, просто не исках да разбере, че бях толкова опитна с връзките, колкото и с междугалактическите пътешествия.

Както и да е, не биваше да създавам впечатлението, че разговорът се въртеше единствено около него. Но това въобще не се случи. Изведнъж осъзнах, че му разказвах за всичко — като се започне от бащата, когото не помнех и се стигне до стремежа ми за страхотна журналистическа кариера и до факта, че съм имала време да избръсна само единия си крак преди началото на сватбата. (Не можах да си обясня как ми се изплъзна това признание, но мигновено съжалих.)

— Какво е усещането да бъдеш на сватба, където не познаваш почти никого? — полюбопитствах аз.

— Забавно е. Бързо се сприятеляваш с хората. Първо с теб — отвърна той. Нямаше как да не усетя, че сърцето ми отново започна да бие по-бързо. — А после Пит. Тази вечер с него станахме приятели за цял живот. Преди това не съм срещал някой по-обсебен от ръгбито от мен самия.

— Играеш ли? — попитах аз.

— Да, играя. Наясно съм, че повечето хора имат различна представа за забавление и едва ли би им харесало всяка неделя да бъдат тръшкани на земята, а отгоре им да се струпват петнадесет здравеняци, но на мен ми харесва.

Изведнъж ми стана много горещо, но не можах да разбера дали причината за това бе описаната от него картина или фактът, че бях изпила доста шампанско.

— Вие двамата пак сте заедно. Хм. Започвам да си мисля, че има причина да ревнувам!

Може би смятате, че след толкова много танци Валентина трябваше вече да е изтрезняла. Но състоянието й доказваше точно обратното.

— Май в главата ми се въртят мръсни мисли — отвърна тя и се пльосна върху коляното на Джак.

— Хареса ли ти танца? — попитах любезно.

Тя повдигна полата си, за да демонстрира, че задната част на единия крак и предната на другия бяха покрити в черни пръски мръсотия.

— Да, и нямам никаква представа как мозззеее да се е случило това. Иви, ти знаеш ли? — попита тя.

Джак погледна към мен, докато се опитваше да я задържи, за да не падне от коляното му и да се удари.

— Валентина, мисля, че това е заради шпагатите — вметнах аз.

— Шпагата? Наистина ли съм правила шпагата? Ха! Понякога изумявам самата себе си.

С Джак се спогледахме.

— Както и всички останали — добавих с усмивка.

Тя сграбчи чашата на Джак, като очевидно си мислеше, че не е пила от… от няколко минути и почти се стовари върху пода. Той успя да я подхване, въпреки че му костваше доста усилия. Повдигна я на ръце, а вените по врата му изпъкнаха.

— Смятам, че е най-добре да откарам Валентина до хотела — задъхано добави той.

— Да, разбира се — отвърнах аз.

— Джак, мишля, мишля, че… трябва да потанцуваме — измърмори Валентина, а главата й се клатушкаше ту на едната страна, ту на другата. Той я хвана по-здраво, за да не я изпусне.

— Радваме се, че се запознахме — каза той.

— Аз също — отвърнах аз.

— Приятно прекарване на остатъка от вечерта — добави Джак.

— Ами аз също смятам да си лягам — повдигнах рамене.

— Добре — отговори той.

— Да — казах аз.

— Чао.

— Чао.

Той изчезна, понесъл Валентина на ръце. Това бе ужасно, ужасно несправедливо.

След като Джак си тръгна, огледах стаята, за да разбера дали Шарлот не бе някъде наблизо, но се досетих, че тя сигурно също си е легнала. Такова бе намерението и на по-голямата част от гостите. Диджеят прибираше оборудването си. Очевидно нямаше смисъл да оставам тук, особено след като Гарет все още се размотаваше наоколо с вид на решителен клингонец^[1].