Джейн Костело
Шаферки (101)

Глава 101

Центърът на Ливърпул

Сряда, 22 юни

— Искаш ли да ти взема нещо за пиене? — предложи той, когато открихме една маса в спокойната част на бара.

— Чаша бяло вино, моля — отвърнах аз.

— Дадено — отговори той.

Когато се върна на масата, носеше кофа с лед и вместо вино — бутилка шампанско.

— Защо е всичко това? — попитах аз. — Да не си спечелил от тотото? Ако го беше казал по-рано, щях да се съглася да изляза с теб много отдавна.

— Просто си помислих, че трябва да празнуваме — отговори той с усмивка.

— О! — възкликнах аз. — Какво трябва да празнуваме?

— Да отпразнуваме повторното събиране на двама приятели — отговори той.

— Приятели ли бяхме? — попитах аз. — Аз помня нещо различно.

— Така е — продължи той. — Права си. Повторното събиране на двама любовници.

Приятно бе да бъда в компанията на Себ. Знам, че си казвах, че не се интересувам, но оттогава нещата се бяха променили. Без съмнение имаше и още една причина — не можех да прекарам и минута повече в бърсане на апартамента си, докато чаках Джак Уилямсън да се обади, дори и да се бе отразило добре на критериите ми за домашна чистота.

Вече минаха почти две седмици. Две седмици, през които чистех, плаках, мразех себе си и предаването „Колко чист е домът ви“. Но стига толкова. Той не се обади и не прояви никакъв интерес, което значеше само едно: трябваше да се стегна и да започна отначало.

— Е, знам, че работиш в строителна компания — започнах аз, — но ми разкажи отново в какво по-точно се състои работата ти?

— Добре — отвърна Себ и започна отново да ми обяснява.

Вече му бях задала този въпрос на сватбата на Джорджия, но с професия като моята, когато в края на деня трябваше да покажеш видимите резултати от усилията си, дори понякога това да бяха само три кратки съобщения за работното време на библиотеката, и да се опитваш да разбереш професия, която изискваше „непоколебима регионална стратегия“ и „откриването на синергии, които да усъвършенстват цялостната работоспособност“, си бе малко странно.

— … както виждаш — продължи той, — всичко това е съвсем разбираемо.

Пред мен изникна Джак, който ми разказваше за работата си, когато се срещнахме за първи път, но веднага пропъдих тази мисъл от съзнанието си. Много важно, че Джак помагаше на бедстващите семейства в онези региони на Африка, където бушуваше глад. Голяма работа! Непоколебимата регионална стратегия и откриването на синергии, които подобряваха… или каквото там Себ усъвършенстваше, вероятно бе също толкова интересно, но по един различен начин.

— Знаеш ли — каза той, — наистина бях съсипан, когато ме заряза в университета.

— Извинявай — отвърнах му шеговито. — Била съм идиотка.

— Нее — намеси се той. — Сигурен съм, че си го заслужих. Вероятно беше прекалено добра за мен.

Не издадох колко много означаваха за мен тези думи, но наистина бе много мило да чуя как Себ ми говореше подобни неща. Самоуважението ми никога не е било толкова смачкано и накърнено, както напоследък, а Себ бе толкова мил тази вечер и беше така търпелив, докато успя да ме ободри.

— Както и да е, няма да те обвинявам за това — продължи той и ми намигна закачливо. — Вече пораснахме, нали? Нещата се променят.

Той бе дяволски прав. Преди няколко месеца това, което най-много се доближаваше до представата за връзка, беше да избера нов цвят за стените на всекидневната си и да не се отметна от него.

Романтичната история на Дарън Дей^[1] направо бледнееше в сравнение с моята. Но днес заявих с цялата си сериозност, че сега нещата бяха различни. Стигнах до извода, че единственият път, който някога би ме отвел към една сериозна връзка, бе да се старая повече, да критикувам по-малко и да бъда много по-толерантна. Разбира се, когато ставаше въпрос за Себ, нямаше нужда да бъда особено толерантна.