Джейн Костело
Шаферки (80)

Глава 80

Ръцете ми трепереха, докато поставях микрофона обратно на стойката и тръгнах надолу по стъпалата на сцената. Единствените аплодисменти, които получих, бяха няколко смутени изръкоплясквания, с изключение на застаналия най-отпред Гарет, който ме поздравяваше с одобрителни викове, сякаш току-що бе видял на арената Шаная Туейн в последния ден на световното й турне.

Когато стигнах до последното стъпало, чак ми се зави свят от обзелите ме мисли: как щях да мина покрай Гарет, как щях да измъкна Джак оттук и не на последно място — как щях да живея така, че да забравя изпълнението, което преди няколко века би се наказвало с обесване.

Докато в съзнанието ми бушуваха всички тези въпроси, явно не успях да съобразя нещо друго — незначителния факт, че трябваше да стъпя здраво на земята с единия си крак пред другия. Вместо да полетя от последното стъпало и да се озова в обятията на моя обожател, както се бях надявала, когато се качих на сцената, за да пея. Направих движение, което би могло да се очаква от слаб щраус, който бе прекалил с алкохола.

Гарет стремглаво си проби път към мен. Краката ми се заплетоха и се понесох към земята, за да се озова с лице на пода, засипана с два пакета чипс с вкус на скариди, а в бузата ми се залепи капачка от Бъдуайзър.

— Иви, добре ли си? — драматично изкрещя Гарет, докато ми помагаше да се изправя.

— Добре съм — отвърнах аз, докато се изтупвах. Нищо не бе счупено, с изключение на гордостта ми. Джак бе на бара, за да вземе още питиета. Явно поне той не бе видял падането ми.

— Беше невероятна — задъхано отвърна Гарет.

— Не, не бях — отговорих аз. Бих предпочела да се беше опитал да предотврати падането ми, вместо сега да се опитва да ме ласкае.

— Иви, наистина беше — настоя той. А аз забелязах, че обривът, който имаше последния път, когато го видях, се бе разпространил по-бързо и от пожар в нефтена рафинерия.

— Гласът ти е настина класически — продължи той, — съвсем като на Гери Халиуел.

— О, ами, благодаря — отвърнах аз. — Както и да е, трябва да тръгвам.

— Мислех да ти се обадя — додаде той.

— Хубаво — казах аз. — Но защо?

— Защото много мислех… за нас двамата.

О, боже!

— Гарет, последния път, когато те видях, пак мислеше много за нас двамата — вметнах аз. — Ако не внимаваш, ще си докараш кървене на носа с цялото това мислене.

— Е, няма значение — отвърна той, пренебрегвайки думите ми. — Нали се сещаш, че говорихме за проблема, който имаш с обвързването…

Вече нямах подобен проблем.

— Знам, че мога да ти помогна да го преодолееш…

Не, благодаря.

— Ами, знам какво ми каза миналия път…

Доколкото си спомнях, бях изключително ясна.

— Но изводът е…

— Да, Гарет? — попитах любезно, като се стараех да не показвам, че намирах това за толкова дразнещо, колкото и хронична гъбична инфекция.

— Иви — отвърна великодушно той, — готов съм да ти дам втори шанс.