Джейн Костело
Шаферки (36)

Глава 36

Домът на Грейс и Патрик, квартал „Мосли хил“, Ливърпул

Петък, 30 март

Грейс отново се бе обляла в пот. Тя не приличаше на моделите, които рекламират дезодоранти, които се появяваха с едва забележими блестящи капчици пот. При нея случаят беше друг — почервеняло лице и коса, залепнала за челото.

— Ще ми се да съм все още на Малдивите — изпъшка тя и се наведе, за да потърси обувките си под леглото. — Не бих могла да се справя с ритъма на тукашния живот.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ти помогна? — попитах аз и погледнах часовника си, докато си мислех, че, когато най-сетне пристигнехме на моминското парти, вече щяха да пият шотове текила и да има мъжки стриптийз.

— Ами да — отвърна тя и седна върху якето си. — Сигурна съм, че трябва да е тук някъде. Нека да помисля… Сетих се, иди и попитай Поли дали е виждала обувките ми. Тези с диамантите.

Поли бе на долния етаж и гледаше „Спондж Боб — Квадратни гащи“ и бе толкова погълната от филмчето, че се обзалагам, че във всекидневната трябваше да нахлуят извънземни, за да я изкарат от транса й.

— Хей, Пол. Как си? — попитах аз.

— Добре — отвърна тя, без почти да мига.

— Виждала ли си обувките на мама? — продължих аз. — Тези с диамантите.

— Не — отвърна тя, а устните й едва помръдваха.

— Сигурна ли си?

— Аха — отговори детето.

— Добре — въздъхнах аз и се чудех какво да направя.

— Иви — спря ме тя, тъкмо когато се бях запътила към изхода на стаята. — Защо са с диаманти?

Е, това вече бе нещо.

Защо бе дежурната дума на Поли, както и какъв, къде и всяка една дума, която стоеше в началото на въпрос. Напоследък от минутата, в която сутрин се събуждаше, до мига, в който си лягаше, Грейс, Патрик и всички останали, които попаднеха в полезрението й, бяха обстрелвани с въпроси, въпроси и пак въпроси. Тя би могла да дава уроци във ФБР.

Тази вечер преминахме през различни теми: религия и „Защо Господ е създал хората, а после те умират по негова воля?“, опитайте се да отговорите на подобен въпрос, докато се мъчите да нанесете очната си линия; физика и „Какво има зад облаците в небето?“; математика — „Колко числа има?“; военна история — „Кога са започнали войните?“; кино — „Защо се е родил Симба, Царят лъв?“; сексуално образование — „Защо съм се родила?“ и още много други разнообразни въпроси от типа на: „Кой ще победи в битка — Супермен или Кинг Конг?“ или пък: „Защо госпожа Харис (това бе нейната учителка) има мустак, макар че е жена?“.

Според майката на Грейс, тези въпроси бяха доказателство за любознателността на Поли.

— Мисля, че служат просто за украса, за да изглеждат по-красиви — отвърнах аз.

— Защо трябва да изглеждат по-красиви?

Започвах да разбирам, че този разговор можеше да се превърне в дълго философско разискване, а аз не бях убедена, че разполагам с нужното време, като се имаше предвид, че таксито щеше да ни чака в 19:30.

Когато се качих горе, за да видя докъде бе стигнала Грейс, я открих да разхвърля разни боклуци от дъното на гардероба си. Имаше стари закачалки, найлонови торби, пълни с чорапи, кутия с наполовина използвани балсами за тяло, изсъхнали гримове и около шест чифта обувки, единият от които бе покрит с паяжини. Бе се образувала купчина от вещи. Подобна колекция бихте могли да видите в мръсния ъгъл на някоя разпродажба на покъщнина и градински принадлежности.

— По дяволите! — възкликна тя. — Можеш ли да видиш какво става с машата ми?

Машата бе започнала да прогаря дупка в тоалетката и се носеше онзи аромат, който се долавяше от ръждясало барбекю. Изправих машата до една бутилка с лосион за тен, когато Патрик изкрещя от долния етаж:

— Нормално ли е дупето на Скарлет да изглежда по този начин?

Грейс си пое дълбоко дъх и се затича надолу, докато аз я следвах по петите. Не съм сигурна каква светлина бих могла да хвърля по подобен въпрос, но поне се намирахме по-близо до вратата.

— Хм — измърмори Грейс, наведена над доказателството. — Получила е обрив от пелените. Остави я да изсъхне за пет минути, а после я намажи обилно с бебешкия крем за подсечена кожа.

— Добре — отвърна Патрик.

— Очевидно не си запознат като мен с всички книги на Мириам Стопард^[1] — добави тя.

Ясно бе, че се шегуваше, но веднага забелязах, че Патрик й хвърли поглед, който бе почти злобен. Приличаше на изражението, което придобиваше Валентина, когато някоя продавачка й предложеше дреха с размер по-голям от М. Никога преди това не ми се бе случвало Патрик да гледа по този начин, особено пък Грейс.

— Сигурна ли си, че имаме такъв крем? — изкрещя на Грейс, която вече бе в кухнята.

— Да — отвърна тя. Най-сетне бе открила обувките си.

— Сигурна ли си? — повтори въпроса си той.

— Напълно — отвърна тя.

— Защото тук няма.

— Има.

— Казвам ти, че няма! — категорично заяви той.

— Аз пък ти казвам, че има — отговори тя, — защото купих от него миналата седмица.

— Няма как да си го прибрала тук — добави Патрик.

— Прибрах го.

— Не, не си — упорстваше той. — Защото тук няма крем. — Лицето му бе като буреносен облак. Приличаше на военен диктатор, а не на корпоративен адвокат.

Знам, че това бе просто един сдържан домашен скандал, но в момента бях загубила ума и дума, защото това съвсем не бе присъщо за Патрик и Грейс. Те просто не се караха. Поне не го правеха често. Но тук със сигурност ставаше нещо, защото ненавистта, която се излъчваше от Патрик, би осигурила на някой брачен консултант работа чак до Коледа.

Грейс влезе във всекидневната, побутна го настрани и започна да тършува из кутията с пелените, а после измъкна тубичката с въпросния крем.

— О! — възкликна той. — Не съм разбрал, че става дума точно за това нещо.

— Нима фактът, че на тубата е написано с големи букви „КРЕМ ПРОТИВ ПОДСИЧАНЕ“ не е достатъчно красноречив? — попита тя. Това бе една от веселите шеги, които двамата обикновено си разменяха през цялото време.

Но Патрик не я възприе по този начин. Той измърмори нещо под носа си, докато тя излизаше от стаята. Но Грейс дипломатично реши да не го моли да повтаря казаното. Стана ясно, че нямаше нужда, защото Поли попита:

— Мамо, какво означава таралеж в гащите?