Джейн Костело
Шаферки (90)

Глава 90

— Наистина трябва да идеш на лекар — каза Джак, докато леко докосваше окото ми с късче влажен памук.

— Нямам нужда от лекар — нещастно отвърнах аз. — Трябва ми хартиена торба, която да нахлузя на главата си.

Той сподави усмивката си.

— Ще се оправи за нула време — продължи той. — Знам, че сега оттокът е голям, но сама ще се изненадаш, когато установиш, че тези неща спадат наистина бързо.

Мисля, че получих достатъчно изненади. Преди малко видях една, когато погледнах в огледалото. Бях прекарала цялата сутрин, за да се наконтя за Джак, а сега, благодарение на кристалната топка на пръстена на Валентина, изглеждах така, сякаш бях изиграла десет рунда с Майк Тайсън.

Добре де, тя се извини. Всъщност, беше ужасена от стореното и явно искрено съжали за около секунда. Но това не променяше факта, че окото ми бе толкова синьо и подуто, че едва виждах с него и освен това трябваше да преживея и унижението от това, приятелят ми да настоява да избърши засъхналата кръв по носа ми.

— Въпреки всичко изглеждаш прекрасно — каза той и когато ме целуна по устните, ми се искаше да се разплача. Причината не бе само главата ми, която продължавах да усещам така, сякаш някой скача по нея, въпреки значителното количество обезболяващи, които можеха да упоят дори едър впрегатен кон.

Джак и аз бяхме заедно точно от осем седмици. При други обстоятелства може би щях да реша, че си бе постижение каквото безспорно бе, като се имаше предвид миналото ми.

Но просто не гледах на нещата по този начин. Стигнахме до осмата седмица без никакво усилие и не можех да си представя, че нямаше да достигнем до десетата, двадесетата или коя да е друга седмица след това.

Причината не се криеше в това, че не ми бе омръзнал. Работата бе там, че сърцето ми подскачаше всеки път, когато видех сапунерката му, която сега държеше в банята ми; когато се будехме в някоя неделна сутрин и той предлагаше да прекараме деня заедно, отново едва се сдържах; когато ми звънеше на работа, за да ми каже, че няма търпение да дойде вечерта, за да ме види, това бе най-хубавият момент от деня ми.

С две думи — бях излекувана. Проблемите ми с обвързването принадлежаха на миналото. Единствената отрицателна страна бе, че едва днес осъзнах колко много съм пренебрегнала останалите хора в живота си. Единственият човек, с когото напоследък прекарвах толкова много време, беше майка ми, но това беше главно по задължение, като се имаше предвид колко нехайно планираше сватбата си.

И като изключим физиономията на дъщеря й, която изглеждаше така, сякаш бе участвала в шумна улична кавга, нещата се бяха получили доста добре. Приемът щеше да бъде на една ливада, близо до къщата й, което звучеше ужасно, но на практика бе много добра идея. Добре де, завесите на сватбената шатра не бяха от органза и нямаше полилеи, защото преди това, по време на фестивала на книгата, е била шатра на ябълковото вино. Освен това, ако много обичате червени меса, нямаше да откриете кой знае какви на масата със закуски, но ако обичате папуда и суха папая, щяхте да се окажете в рая.

Тревожех се не за майка ми, а за Грейс. Тя бе най-добрата ми приятелка, откакто се помнех, и нямаше нужда да ми казва, за да разбера, че между нея и Патрик ставаше нещо. Определението ми „нещо“ едва ли бе толкова точно и научно обосновано, като се имаше предвид, че го забелязвах едва сега, защото тя не беше споделяла почти нищо, с изключение на една случайна въздишка.

Днес бях твърдо решена да направя едно нещо — да зачекна този въпрос. Макар че бе много трудно да се откъсна от Джак, смятах да направя точно това, и то веднага.