Джейн Костело
Шаферки (9)

Глава 9

Реших, че мога да спася положението само ако кажа нещо смешно. Трябваше да накарам Екшънмен да си помисли: „Е, добре, тази жена вече два пъти се държи така, сякаш е избягала от местната лудница, и все пак тя е една от най-остроумните и забавни личности, които някога съм срещал“. Това поне донякъде щеше да пооправи катастрофалното положение.

Опитах се да измисля най-подходящата и смешна реплика, която да разведри атмосферата и да го накара да ме отведе незабавно в дома си.

— Ааа, ами — ломотех аз. — Съжалявам за случилото се. Направете път на Монти Пайтън^[1]!

Той се усмихна.

— Не се притеснявайте от случилото се. Безспорно имате забележителни бели дробове. Надявам се, че няма да го изтълкувате погрешно.

Леко се поуспокоих и направих втори опит:

— Обзалагам се, че казвате това на всички момичета — отвърнах аз, като се опитвах да не се срамувам от постъпката си. Не се бях чувствала толкова сконфузно откакто… ами откакто го видях на стълбите преди един час.

— Не точно — отвърна той, смеейки се. — Макар че трябва да призная, че много малко момичета ще подходят като вас.

Лицето ми се зачерви още повече.

— Е, добре, прав сте — признах аз. — Наистина се чувствам неловко. — Не разбирах защо му казах това, при условие, че той вече можеше да забележи, че бузите ми са придобили цвета, характерен за слънчево изгаряне от трета степен.

— Недейте — отвърна той и посочи вратите с глава. — Струваше си.

Гостите се изсипаха на терасата.

— Слава богу! — въздъхнах аз.

— Това ли са задълженията на една съвременна шаферка? — добави той. — Смятах, че единственото, което трябва да прави, е да се размотава наоколо и да изглежда красива.

— Красивият външен вид е днешното ми основно задължение — съгласих се. — А другото е да проглушавам ушите на гостите.

— Е, позволете ми да добавя, че се справяте изключително добре и с двете.

Опитах се да не се ухиля и вместо това добавих:

— Благодаря ви. Аз съм Иви. Приятно ми е да се запознаем.

Протегнах ръка, за да се здрависаме и той я хвана здраво.

Но преди да имаше възможността да ми се представи, някой ни прекъсна:

— Иви, ах ти, палавница такава! Надявам се, че не се опитваш да ми отмъкнеш кавалера!

Валентина се преструваше, че се шегува, но така здраво бе стиснала ръката на Екшънмен, че с лекота би могла да работи като инспектор, надзираващ условно осъдените престъпници.

— Представях се на приятелката ти — отвърна той и отново се обърна към мен. — Аз съм Джак. Беше ми изключително приятно да се запозная с вас и да чуя гласа ви.

Преди да успея да измисля нещо в отговор, Валентина ме изпревари:

— Джак, трябва да се запознаеш с един човек — намеси се тя и го помъкна за ръката, като не му остави друг избор, освен да я последва.

Двамата изчезнаха. Екшънмен и амазонката.

По дяволите, по дяволите, по дяволите!