Джейн Костело
Шаферки (104)

Глава 104

Фитнес „Грийн“, Ливърпул

Четвъртък, 28 юни, 20:20ч.

Статията за Пит Гибсън щеше да бъде отпечатана в утрешния брой. В крайна сметка, полицаят, когото се бе опитал да подкупи, не бе взел никакви пари и се оказа, че бе от добрите. За мен това не бе от значение, защото самият факт, че една от най-безгрешните поп звезди във Великобритания всъщност бе дилър на кокаин, който редовно организираше оргии сред знаменитостите, се оказа една от сензациите на годината.

Само дето бях толкова нервна от цялата тази история, че ми се гадеше като при морска болест, от която страдах веднъж, пътувайки девет часа с ферибот при силен вятър. На работата ми наричаха това ужасно чувство, което изпитват журналистите преди публикуването на някоя наистина сензационна новина, страха. Той бе една особена смесица от адреналин, увеличаващ притока на кръв, защото знаеш, че всеки момент ще да бъде отпечатано нещо невероятно, и ужас, от който те избиваше студена пот, защото може би си написал нещо, заради което редакторът ще се окаже в съда, а това никога не беше много добра перспектива за кариерата ти.

Проверих всички основни моменти с адвокатите на вестника повече от три пъти, но въпреки това в края на деня имах сериозни доводи да смятам, че без съмнение утре една стабилна порция лайна щеше да се удари във вентилатора.

Та ето ме тук във фитнеса заедно с Шарлот, където се опитвах да се разсея от тези мисли. Само дето от седмици насам за пръв път правех някакви упражнения и ми се прииска да бях донесла бележка от майка си, която щеше да ми позволи да ги пропусна.

Започнахме с пътечката и аз оптимистично и съвсем безразсъдно избрах настройката, наречена „световна издръжливост“. Смятах да започна бавно, но изведнъж се оказах по средата на изкачването на връх К2, при това с такъв наклон, който можеше да бъде покорен само ако човек разполагаше с кожи за алпинизъм.

Безумно крачех нагоре и походката ми напомняше тази на Базил Фолти при срещата му с немците. Обзета от смесица от паника и чувството, че бях на прага на изтощението, аз започнах да блъскам по копчетата като превъзбудено седемгодишно хлапе, което се бе докопало до някоя ротативка.

— Дявол да го вземе! — изкрещях аз и най-сетне успях да натисна рязко аварийното копче „стоп“. Съоръжението постепенно спря, а аз се облегнах на едната страна на пътеката и имах чувството, че белите ми дробове щяха да експлодират всеки момент.

Шарлот се кискаше и когато си поех дъх, аз също започнах да се кискам. И двете се хилихме с онзи истеричен и странен смях, а хората започнаха да ни гледат така, сякаш взимаме халюциногенни наркотици.

— Как се чувстваш напоследък, Иви? — попита тя, а аз най-сетне успях да улуча по-бавна настройка на пътеката.

— Като изключим факта, че почти не се убих на пътеката ли? — засмях се аз.

— Знаеш какво искам да кажа.

— О, ами добре съм — отговорих аз. — Напълно добре. Малко съм изнервена заради статията си, но наистина съм добре.

Много добре знаех, че тя не ме питаше за статията. Ако трябва да бъда честна, изпитвах известни страхове, които караха стомаха ми да издава звуци, подобни на тези на пералнята, но те бяха нищо в сравнение с чувствата, които изпитвах към Джак.

Нейният въпрос малко ме изненада, защото останалите вече бяха спрели да ме питат за Джак. Предполагам, че трите седмици, изминали след раздялата ни, я бяха превърнали в стара новина. Освен това никога не бях показвала как се чувствам. Отговорът ми винаги беше един и същ, както и днешният. Добре съм. Не бих могла да бъда по-добре. Чувствам се напълно добре. Наистина. Всъщност се чувствам много, ама много добре.

— Е, ако това е вярно, радвам се да го чуя — отвърна Шарлот недоверчиво.

— Защо изглеждаш така, сякаш не ми вярваш? — попитах аз.

Тя забави темпото на пътеката.

— Предполагам, защото всички ние знаехме колко много го харесваш — отговори тя.

— Смяташ, че съм неудачница, така ли?

— Разбира се, че не — добави тя. — Хората просто не знаят какво е усещането да обичаш някого, а чувствата ви да не са взаимни.

— За бога! — аз дишах тежко. — Какъв е този изблик на многословие. За какво е всичко това?

— Иви, те наистина не знаят — повтори тя и изведнъж осъзнах, че тя изглеждаше наистина нещастна.

— Какво става с теб? — любопитствах аз. — Смятах, че напоследък аз държа монопола върху личното нещастие.

— О, нищо — отвърна тя и разтърси глава. — Пред цикъл съм, това е всичко, а в този период се разстройвам и от най-малкото нещо.

— Боже, ако и аз влизам в това число, сигурно е доста неприятно — намесих се аз. — Хайде да пийнем по нещо.

— Никога не бих се отказала от една диетична кола — отговори тя.

Понякога забравях колко удивителна бе промяната в Шарлот. Но когато си сложи лек грим и нахлузи чифт дънки, които сега бяха размер, предназначен за изключително слаба фигура, за разлика от преди, когато нищо не й ставаше, осъзнах колко дълъг път бе изминала.

Поръчахме си две питиета в заведението и през останалата част от вечерта говорихме главно за моята статия. Наистина се почувствах добре, когато свалих от плещите си част от нервното си напрежение. Когато ни попитаха за последни поръчки, Шарлот подхвана темата, която бях избягвала.

— Беше ли влюбена в Джак? — изведнъж попита тя.

Поех дълбоко дъх.

— Ако го призная пред себе си, ще изглеждам като пълна нещастница, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Мисълта ми е, че ако единственият мъж, в когото някога съм се влюбвала, се окаже човек, който не ме желае… е, ами това би било дяволски трагично.

— Хмм — обади се тя.

— Освен това си прекарвам добре със Себ — продължих аз.

— Добре? — повтори тя и усетих, че съм толкова убедителна, колкото и защитникът адвокат на Джак Изкормвача.

— Мисля, че проумях едно нещо — отговорих аз. — Понякога, без значение колко много желаеш някого, без значение колко много го обичаш, без значение колко отчаяно имаш нужда от него… понякога просто не можеш да имаш този човек. Болката е адска, но понякога просто не можеш да го имаш.

Погледнах към Шарлот, а тя бършеше очите си. Тогава си спомних какво каза на сватбата на майка ми, спомена, че бе целунала някого. Все още не бях разнищила тази история.

Тъкмо се канех да повдигна въпроса, когато дойде собственикът на заведението.

— Нямате ли си къщи, където да се приберете? — мърмореше той.

Огледах се наоколо и установих, че бяхме останали последни в цялото заведение, с изключение на един елзасец в другия край на бара, който нагъваше пакет сирене и чипс с вкус на лук.