Джейн Костело
Шаферки (93)

Глава 93

Патрик се опитваше да целуне за довиждане Поли и Скарлет, преди госпожа Едуардс да ги отведе у дома. Проблемът бе, че ги виждаше двойно.

— Къде ша най-хубафите ми момишета? — каза той, препъвайки се, а после прегърна и двете.

— Тате, пиян ли си? — попита Поли.

— Не щавай глупава — отвърна той, като се опиташе да я погали по главата, но не улучи.

— Не съм сигурна, че успя да я заблудиш — промълви Грейс, след като вече си бяха тръгнали, но той не й обърна внимание и отпи поредната голяма глътка бира.

Започваше да се здрачава, включиха осветлението в шатрата, докато ние четиримата — Грейс, Патрик, Джак и аз наблюдавахме приготовленията на групата за голямото им изпълнение. Те бяха приятели на Боб. Бях ги виждала само веднъж преди това и можех единствено да ги опиша като подобрената версия на „Саймън и Гарфънкъл“.

— Здравейте — започна вокалът, който бе мъж на средна възраст, облечен в хавайска риза, а косата му бе като на смахнат учен. — Преди да започнем, искам само да поздравя Боб и Сара. Надали има по-страхотна двойка.

Всички ръкопляскаха, когато групата засвири песента, която булката и младоженецът бяха избрали за първия си танц — „Нека прекараме заедно нощта“ на „Ролинг Стоунс“.

Боб улови майка ми за ръка и я поведе към дансинга. Движенията им донякъде напомняха на подскоци, а през това време главите им се клатеха нагоре-надолу в такт с музиката.

Той я завъртя бясно, докато и двамата размахваха ръце във въздуха, сякаш изпълняваха танц за дъжд, но въпреки това предизвикваха фурор на дансинга по свой уникален начин.

— Другите хора избират Джеймс Блънт за първия си танц — поклатих глава.

— Да, но ако не друго, са забавни — отвърна Грейс през смях. — Не можеш да го отречеш.

— Да, така е — съгласих се аз. — Знаеш ли, ние четиримата трябва да излезем тези дни.

— Какво, искаш да кажеш двойна среща? — попита Грейс.

— Не съм била на подобна среща, откакто бях на осемнадесет.

— Нямам намерение да ви предлагам да ходим на боулинг — отвърнах аз. — Като за начало не притежавам нужната координация. По-скоро си мислех за нещо като вечеря. Джак е страхотен готвач.

— Недей, Джак — започна Патрик, докато се клатушкаше напред-назад. — Всичко започва с това, че те канят някъде навън, но приключва с това, че ти трябва да се занимаеш с проклетото готвене. Приятелю, аз не бих изтърпял подобно нещо.

Очевидно Патрик се опитваше да се пошегува, но изглеждаше толкова ядосан, че повече приличаше на някой от бабаитите в сериала „Ийстендърс“, отколкото на корпоративен адвокат. Въобще не му подхождаше. За щастие Джак бе достатъчно любезен и се престори, че не бе забелязал.

— Прав си — отговори той. — Може би трябва да накараме момичетата да се заемат с готвенето. Единственият проблем е, че съм ял от импровизираните спагети на Иви и малко съм разтревожен, че няма да мога да оцелея повторно след такова преживяване.

Палаво го плеснах по ръката, а в отговор той ме притегли към себе си и нежно ме целуна по главата. Когато се откъснахме един от друг, се обърнах, за да погледна Грейс и Патрик и бях леко шокирана от гледката. Те стояха на разстояние един от друг и изглеждаха толкова смутени от тази проява на обич от наша страна, че явно никой от двамата не знаеше къде да дене поглед. Тогава се случи нещо странно. Патрик пресуши чашата си, завъртя се кръгом и си тръгна. Просто така.

— До бара ли отиваш? — извика след него Грейс, като очевидно се опитваше да се престори, че не бе слисана колкото нас.

Но той я игнорира и продължи да се отдалечава, полюшвайки се.

— Надявам се, че не очакваш тази вечер да те споходи късметът — отвърнах аз. — Не съм виждала Патрик толкова пиян от нощта на сватбата ви.

— Хм — промълви тя, като се насили да се усмихне.

— Грейс, сигурна ли си, че всичко е наред? — попитах аз, но в мига, в който го изрекох, осъзнах, че сега не бе удачно да говорим за това. Тя никога нямаше да изплюе камъчето пред Джак.

— О, да — отвърна тя. — Започвам да си мисля, че след като не мога да го натупам, по-добре да последвам примера му. Някой от вас иска ли нещо за пиене?

И двамата поклатихме глава. Когато тя се насочи към Патрик, аз я сграбчих за ръката. Джак бе достатъчно далече и не можеше да чуе въпроса ми:

— Грейс, сериозно, искаш ли да поговорим?

— Не, честно — отвърна тя. — Не е нищо сериозно.

Започваше да ми се струва, че работата бе сериозна.

Изглеждаше като наистина много сериозна.