Джейн Костело
Шаферки (1)

Глава 1

Гората Бауленд, Ланкашир

Събота, 24 февруари

Най-добрата ми приятелка щеше да се омъжи след петдесет и две минути. Хотелският апартамент приличаше на мястото пред главната сцена в разгара на фестивала в Гластънбъри.

Стаята бе осеяна с различни сватбени джунджурии, в това число влизахме аз и самата булка. Грейс все още бе по пеньоар и с недовършен грим, а аз междувременно прекарах последните десет минути в трескави опити да съживя цветята в косата й, след като ги бе защипала с вратата на колата на връщане от фризьора.

Още веднъж напръсках щедро къдриците й с лак и захвърлих празния флакон на балдахиновото легло.

— Иви, сигурна ли си, че къдриците ще издържат достатъчно дълго? — попита тя, докато набързо си слагаше спирала, обърната към огромното старинно огледало. Бях напълно убедена, защото използвах толкова много лак за коса, че дори прочутият коафьор Тревор Сорби можеше да се пенсионира и да гледа спокойно старините си. Отвърнах й:

— Напълно.

— Нали не изглеждат неестествено? — продължи тя, като взе кутия руж на перли.

Докоснах колебливо къдриците й, сякаш бяха направени от стъклени влакна.

— Разбира се, че не! — излъгах я, като майсторски пренаредих цветчетата върху някои от трийсетте фиби. — Цветята ти са съвършени, косата също. Всичко е перфектно.

Тя ме погледна, очевидно не вярваше нито на една моя дума.

Намирахме се в сватбения апартамент на хотела в Уайтуел, разположен в гората на местността Бауленд. Това кътче в провинцията бе толкова красиво, че бе вдъхновило Толкин да създаде Графството в романа си „Властелинът на пръстените“ и бе толкова спокойно, че самата кралица бе заявила, че някой ден би искала да се оттегли тук. Имаше логика, защото тя вероятно бе сред малцината, които биха могли да си го позволят.

Така или иначе, дори не бяхме погледнали към разкриващия се пейзаж, просто не разполагахме с никакво време. Не обърнахме внимание и на великолепния старинен, изискан апартамент с огромни прозорци.

— Страхотно! Отлично! Хубаво! Благодаря ти! — промълви Грейс, задъхвайки се. — Добре. Какво трябва да направим сега?

Не знаех защо пита мен. Аз бях най-некомпетентният човек, който би могъл да й даде съвет при подобно събитие.

Първо на първо, не бях свикнала с подобни сватбени глупости. Последната сватба, на която присъствах, беше в средата на осемдесетте, когато Каръл, братовчедката на майка ми, се омъжи за любовта на живота си — дългия като върлина Брайън. Само след три години той избяга с една сто и десет килограмова декораторка. Каръл беше съкрушена, въпреки че съперницата й се бе справила изключително професионално с работата си по приемната, стълбището и площадката на жилището им.

За сватбите носех пола тип „камбана“ и през целия ден не се отделях от шафера. Ако тогава знаех, че това щеше да прерасне в най-смислената връзка на живота ми, щях да се опитам да запомня името му.

А това ме подсеща и за втората причина: Грейс щеше да има повече успех, ако помоли за съвет старинния часовник в ъгъла, отколкото да пита мен. Съмнявах се, че самата аз някога щях да се омъжа.

Преди да останете с погрешно впечатление, искам да ви разясня важен момент. Въпросът не бе в това, че не искам да се омъжа — напротив, много бих искала. Просто смятам, че никога няма да стане.

Тревожната действителност бе следната: достигнах внушителната възраст от двадесет и седем години и си признавам, че никога не съм била влюбена. Искам да кажа, че всъщност никога не съм успявала да се задържа с някого за по-дълго от три месеца. Накратко, можех да се обвържа така, както Памела Андерсън да се напъха в най-малкия размер сутиен. Напълно невъзможно!

Смешното бе, че срещах много хора, според които това бе причина за празнуване. Те смятаха, че неспособността ми да се обвържа, ме правеше млада, независима и напълно освободена.

Но аз не се чувствах по този начин. Като всички останали и аз прочетох „Жената евнух“^[1] в 6 клас и не си бръснах подмишниците в продължение на три седмици, но съм убедена, че еманципацията бе много повече от това.

Типичен пример бе Гарет, с когото се разделих миналата седмица. Гарет беше… е страхотен мъж. Има мила усмивка, добро сърце, свястна работа. Просто прекрасен. Както обикновено всичко започна добре с приятни вечери на бутилка червено вино „Кианти“ в бара „Пени Лейн“, близо до жилището ми в Ливърпул, и лениви неделни следобеди, когато ходехме на кино.

Бяхме заедно от едва четири седмици, когато той предложи да прекараме три вечери на каравана с родителите му в Северен Уелс. Тогава разбрах, че вече беше прекалено късно. Бях престанала да мисля за сладката малка трапчинка на брадичката му и не можех да спра да мисля за мръсотията, насъбрала се под ноктите на пръстите на краката му и за това, че най-интелектуалното четиво на лавицата му с книги беше копие на „Търговец на автомобили“. Освен това, ох, няма да продължа.

Бях наясно, че не бе казал или направил нищо кой знае колко ужасно и със сигурност не можеше да се сравнява с това, с което някои жени трябваше да се примирят. И въпреки че все си повтарях, че има много по-лоши неща, които един мъж можеше да направи, отколкото да мисли, че Джордж Елиът бе герой от филма „Пазачът“, дълбоко в себе си знаех, че той не бе за мен.

Това не бе толкова страшно. По-страшното бе, че никой от мъжете, с които излизах, не беше подходящ за мен.

Както и да е, след двадесет и две празни години, сега в рамките на една година се очертаваха три сватби, на всяка от които щях да бъда шаферка. И все пак, дори и днешните драматични събития да преминеха благополучно, не бях сигурна дали щях да мога да понеса психически останалите сватби.

— Обувките! — командваше Грейс, докато се движеше бързо из стаята и хвърляше всичко, което й се изпречеше на пътя.

Погледнах към часовника — оставаха тридесет и една минути. Грейс крачеше наоколо като тийнейджърка, която бе в очакване на резултатите от тест за бременност. Тя взе четката за червило, но се разколеба.

— Може би първо трябва да облека роклята — каза тя. — Не, почакай, трябват ми чорапите. Ох, задръж, не трябва ли първо да пооправя косата си с машата? Какво мислиш?

Какво ли разбирам?!

— Нека са чорапите — предложих аз.

— Права си. Да, чорапите. Господи, къде ли са се дянали?