Джейн Костело
Шаферки (91)

Глава 91

Усещах, че трябваше да се случи. Бях убедена. Просто го изтласквах в дъното на съзнанието си и се опитвах да се преструвам, че нямаше да се случи, но Гарет бе от този тип хора, които не можеха да се вземат в ръце, а на мен дяволски много ми се щеше да може.

— Иви — изкрещя той, когато се насочих към застаналата в другия край на шатрата Грейс.

Сърцето ми се сви така, сякаш го бяха пристегнали с дебело въже.

— Опитах се да привлека вниманието ти по време на церемонията — започна той, — но… Боже, какво ти се е случило?

— О, нищо — отвърнах аз и докоснах окото си, но ми се искаше да му задам същия въпрос. Кожата му бе толкова ужасна, че имах чувството, че я ексфолираше с ренде.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Разбира се, че съм добре — отговори той и дръпна едно от по-сухите парчета кожа на брадичката си, а останалите изтръска на земята. — Че защо да не съм добре?

— Не знам, просто не изглеждаш много добре, затова попитах — осмелих се да вметна.

— Чувствам се чудесно — отвърна той. — На седмото небе от щастие съм. Ами ти как си? Така и не ми се обади, а ми бе обещала, че ще го направиш, но няма да ти го натяквам. Носиш ли онези обеци?

Обеците, които ми даде в „Джакъранда“, в момента прегаряха дупка в най-долното чекмедже на раклата ми, сякаш бяха изработени от криптонит. Не исках да ги оставям там, но просто не знаех какво да правя с тях. Нямаше да ги нося със сигурност, но ми се струваше малко коравосърдечно да ги изхвърля.

И въпреки че случайната ми среща с Гарет бе толкова приятна, колкото и курс по електрошокова терапия, една част от мен не можеше да не се почувства кофти, когато ясно виждах как му се бе отразило това, че го зарязах.

— Гарет, не трябваше да ми купуваш обеците — отвърнах аз, като се стараех да звуча строго и мило, а не деспотично и леко раздразнено. — Знам, че си го направил с добри намерения, но не трябваше.

— Но нали ги искаше?

— Не в това е въпросът — отговорих аз.

— В какво тогава е въпросът? — попита той и зачеса толкова ожесточено дясната част на брадичката си, че сякаш всеки момент от мястото щеше да потече кръв.

— Въпросът е, че вече не сме заедно — с благ тон отвърнах аз. — И няма и да се съберем.

— Засега — напомни ми той.

Преди да успея да го извадя от заблудата му, се появи Боб. Той беше този, който ме запозна с Гарет. Не изпитвах нищо друго, освен огромно облекчение, защото се бе появил някой, с когото да споделя бремето от присъствието му.

— Поздравления, Боб! — започна Гарет, като го потупваше толкова силно по гърба, че едва не го събори на земята. — Е, как я караш?

— Ами добре — покашля се Боб. — Ти как си? Успя ли вече да намериш нова работа?

Аз се намръщих. Нямах представа, че Гарет вече не работеше в университета с Боб.

— О, ами може да се каже, че съм се заловил с много неща, Боб — отвърна той, докато се взираше тревожно в мен.

— Кога напусна? — попитах аз.

— Ами, преди няколко седмици — отговори той. — Реших, че вече не е подходяща за мен.

Сега Боб се намръщи.

— Както и да е — продължи Гарет, — ще тръгвам, за да си похапна от тази вкусна храна. Иви, Боб, ще се видим по-късно.

Когато той се насочи към шатрата, аз се обърнах към втория си баща и го попитах:

— Защо беше всичко това?

— Хм, доста странно — отвърна Боб. — Не е бил уволнен, но според слуховете между него и ректора имало взаимно споразумение той да си тръгне и никога повече да не стъпва в университета.

— Защо? — попитах аз. В момента присъствието на Гарет може да ми бе приятно колкото напаст акари, но никога не бях смятала, че можеше да бъде уволнен.

— Не е съвсем ясно — продължи Боб. — Всичко, което знам, е, че се опитват да се отърват от него от доста дълго време. По думите на останалите с него се работи много трудно и е малко… подъл. Не съм много сигурен какви точно са били обстоятелствата, които са го принудили да си тръгне. Знам само, че имаше жесток скандал с един от професорите ни по масмедии — мила дама на име Диъдри Бенет. С голям задник и ужасни зъби, но наистина много мила. Както и да е, явно си е тръгнал точно след тази караница. Трябва да призная, че никой не тъгува за него.

— Ами добре, това ме подсеща за в бъдеще никога да не разчитам на теб да ме запознаеш с някоя добра партия.

Той погледна към Джак, който разговаряше с майка ми в шатрата и кимна:

— Като гледам, надали ще имаш нужда от нещо подобно за в бъдеще.