Джейн Костело
Шаферки (73)

Глава 73

Отправих се към редакцията с танцуваща походка, подобно на репортерите, които разкриха аферата „Уотъргейт“.

— Иви — започна Саймън и хвърли върху клавиатурата ми съобщението за пресата, — трябва да запълним тридесет и девета страница. Ще сътвориш нещо от това, нали?

Вдигнах съобщението за пресата и погледнах заглавието: „Промяна в часа на кръводарителската акция“.

Започнах обезсърчено да печатам съобщение за това как планираните кръводарителски акции в библиотеката „Чайлдуол“ щяха да започнат в дванадесет часа на обед вместо първоначално обявения час — 12:30. Вдигнах глава и забелязах суетнята около себе си. Очевидно имаше прекъсване заради някаква сензационна новина.

— Каква е сензацията? — попитах седналия до мен Джулс.

Той посочи с глава телевизионните екрани, където се излъчваха денонощните новини на Би Би Си. Новината бе за кризата със заложниците, която се излъчваше във всеки новинарски бюлетин и всеки вестник през последните няколко дни.

— Току-що в Судан са били освободени много заложници — отговори той. — Но това, което е по-важно, е, че тъкмо разбрахме, че един от тях е от нашия район. Греъм работи върху това.

Погледнах към Греъм, който печаташе като обезумял някакво копие, а телефонът му бе залепен за ухото, и усетих как ме пробожда завистта. Греъм бе тук една година повече от мен, но историите, които ни се възлагаха, бяха толкова различни като качество, че все едно той бе тук от двадесет години. Погледнах към големия екран в редакцията, за да разбера как Би Би Си щеше да коментира новината.

— Една от британските заложници, която беше освободена тази сутрин, е четиридесет и две годишната Джанет Харпър, хуманитарен работник от Ланкашир. Нейното освобождаване бележи края на ужасното изпитание, което започна преди три дни, когато беше заловена от банда въоръжени мъже извън лагер в Дарфър.

Безспорно това бе сензационна новина.

Кореспондентът продължи:

— До мен е Джак Уилямсън, който ръководи „Бъдеще за Африка“, британската благотворителна организация, за която е работила госпожица Харпър, преди да бъде отвлечена.

Когато камерата се завъртя, ченето ми почти увисна до земята.

Това бе Джак. Моят Джак. Джак, когото проклинах за това, че ми върза тенекия. Джак, който явно имаше дяволски добро извинение за това, че ми върза тенекия.

— Господин Уилямсън, свързахте ли се с Джанет Харпър, след като беше освободена? — попита кореспондентът на Би Би Си.

Джак бе необръснат и имаше изморен вид, но въпреки всичко изглеждаше така, че би накарал и монахиня да преразгледа добре избора си на поприще.

— Да — отвърна той. — Разговарях с нея преди час.

— Можете ли да потвърдите какво е състоянието й? — попита кореспондентът.

— Физически е невредима, но очевидно е изживяла голям шок — отвърна Джак. — В момента за нея се грижат в болница и като се имат предвид обстоятелствата, се възстановява много добре.

— Доста разкритикуваха организацията ви за това, че не е изтеглила хуманитарните си работници по-рано от този смутен район — продължи кореспондентът.

— Да, съзнавам това — отговори Джак. — Централата ни в Англия наблюдаваше много внимателно създалата се ситуация и честно казано, бяхме много притеснени. Говорих с ръководителя на проекта, по който работеше Джанет, два дни преди да бъде отвлечена и двамата бяхме на мнение, че ако положението се влоши повече, ще изтеглим хората си оттам. Очевидно събитията ни изпревариха и ужасно съжалявам, че преценихме погрешно ситуацията.

Когато репортажът приключи, се втурнах към редакцията.

— Саймън — започнах задъхано аз, — възложи ми тази история. Трябва да ми възложиш тази история.