Джейн Костело
Шаферки (26)

Глава 26

Селцето Алдърли Едж, Чешир

Събота, 17 март

Още една събота, още една проба на рокли, този път за сватбата на Джорджия и Пит. Но сега бюджетът за събитието бе толкова голям, че трябваше да бъде вписан във фондовата борса.

— Джорджия, колко точно ще струва тази сватба? — небрежно подхвърли Валентина, докато оглеждаше редиците с рокли. Наистина бе удивително, но те дори нямаха етикети с цената.

— По последни изчисления около два бона — отвърна Джорджия, но веднага промени израза си, очевидно съжали, че се бе изпуснала. — Не, че цената има значение. Ако питате мен, можем да сключим брак и в най-затънтения обреден дом, например в Чорли.

— Слава богу, че вече сте направили резервацията — промърмори Валентина.

Нямаше начин най-важният ден в живота на Джорджия да премине като едно обикновено подписване в обредния дом в Чорли. Всъщност церемонията щеше да се състои на остров Сили и бе на път да се превърне в едно от най-пищните събития. В сравнение с него обикновената кралска сватба щеше да изглежда като епизод от сериала „Улица коронация“^[1].

Джорджия щеше да има шест шаферки. Днес всички ние се бяхме събрали за втората проба в един толкова шикозен бутик, че дори манекените на витрините изглеждаха намахани.

Всъщност това не бе съвсем точно. Всички трябваше да сме тук, но както обикновено Грейс закъсняваше. Трябваше да разреши избухналата домашна криза, причинена от Поли, която нахранила заека с останките от пилешкото джалфрези^[2].

Двете по-млади братовчедки на Джорджия също бяха тук. Днес се срещнахме с тях за първи път. Бет и Джина бяха на около двадесет години. Те бяха толкова красиви, че можеха да бъдат взети за по-младите сестри на Катрин Зита-Джоунс. Валентина едва успяваше да скрие разочарованието си при пристигането им.

Разбира се, тук бе и Шарлот, която изглеждаше толкова ентусиазирана от възможността да бъде отново шаферка, колкото затворник, осъден на смърт.

— Добре ли си? — попитах я аз, когато тя приседна на тапицирания с кадифе стол до мен.

Шарлот кимна и се опита да се усмихне.

— Това май не ти е много по вкуса, нали? — прошепнах аз.

— Да — отвърна тя. — Качила съм поне три килограма след сватбата на Грейс. Не съм се теглила, но усещам. Единственото, което ми стана тази сутрин, са панталоните от рипсено кадифе.

Оставих настрана списанието за сватби, което разглеждах, и я прегърнах приятелски. Завесата на пробната се отметна и пред нас се появи сияещата от щастие Джорджия, облечена в сватбената си рокля.

— Момичета, какво мислите? — попита тя, докато се въртеше наоколо, а краищата на великолепната копринена рокля докосваха пода. Тя изглеждаше удивително и дори Валентина се присъедини към шумните ни одобрителни възклицания.

— Трябва да призная — включих се аз, — че изглеждаш страхотно.

— Наистина ли? — Тя се усмихна развълнувано.

— Безспорно. Като гледам тези волани, си мисля обаче, че трябваше да има още повече — пошегувах се аз, като кимнах по посока на сватбеното списание. — Някои от роклите тук приличат на онези малки кукли, които баба ми обичаше да нарежда върху ролката с тоалетната хартия.

Шарлот мило я попита:

— Джорджия, вълнуваш ли се?

— Мисля, че по би подхождало да се каже, че съм изпаднала в истерия — отвърна Джорджия. — Само не знам какво ще правя, след като всичко това приключи. За организацията на тази сватба беше нужна година и половина. Забравила съм да водя нормален разговор. Единствените ми теми са проклетите тиари и калии. Уменията ми за водене на разговор са унищожени.

— Очевидно — добави Валентина, докато се опитваше да закрепи върху главата си огромна, натруфена тиара, — след като сватбата приключи, някои двойки започват отчаяно да се опитват да открият общи интереси, защото единственото, което са обсъждали преди това, е било сватбеното събитие.

Стрелнах я с поглед.

— Това е всеизвестен факт — възмутено продължи тя. — Доказано е от психолозите. Прочетох го някъде, мисля, че в списание „Блясък“. Е, какво ще кажете? — Тя се извърна от огледалото, да ни покаже тиарата си.

— Ако се откажеш от тена, ще заприличаш на Бялата вещица Джейдис — отвърнах аз.

Тя присви очи.

— Само се шегувам — добавих аз.

Но имаше нещо в днешното поведение на Валентина, което ме тревожеше, нещо, до което се опитвах да се докопам, откакто дойдох тук, но без особен успех. Бяха изминали цели двадесет минути, а тя все още не бе казала и думичка за Джак.