Джейн Костело
Шаферки (89)

Глава 89

Излязохме от сградата на обредния дом. Навън слънцето сияеше и настроението на всички бе приповдигнато.

— Изглеждаш наистина щастлива — мило се обърнах към майка ми.

— Наистина съм щастлива — отговори тя учудено, когато се приведох към нея и я целунах по бузата.

— Това защо беше? — попита тя.

Повдигнах рамене:

— Аз също много се радвам за теб.

Господи, напоследък бях станала сантиментална. Макар че преди малко, когато си разменяха обетите с Боб, майка ми изглеждаше така, сякаш си бе поиграла със съдържанието на някой скрин за дрехи, всъщност се просълзих. Не знаех защо бе всичко това. Е, добре де, може би знаех.

Когато тълпата от гости започна да се излива пред обредния дом, се озовахме сред снежна буря от конфети, а майка ми прекара доста време, убеждавайки всички ни, че те бяха сто процента биоразградими.

— Прекрасна двойка са — каза Шарлот, която изневиделица бе застанала до мен.

— Така е — съгласих се аз. — Но като си говорим за прекрасно, днес ще получиш много комплименти. Изглеждаш невероятно.

— Благодаря, Иви — отвърна усмихнато тя. — Никога не съм подозирала, че мога да изглеждам по този начин.

— Заслужаваш го, Шарлот — добавих аз. — Сигурно си направила повече коремни преси от редник Бенджамин^[1].

Шарлот не само прекарваше повече време в салона по фитнес, но освен това през последните няколко месеца тя бе научила всички онези неща, а в повечето случаи на жените им бе нужен цял един живот, за да ги усвоят: как да си прави коламаска на краката, без да има нужда от епидурална упойка, как да очертае устните си с молив, без да прилича на Бой Джордж, как да лакира ноктите на дясната си ръка, без да покрие цялата си ръка в лак. Днес бе кулминацията на всички тези способности. Тя изглеждаше слаба, красива, но най-изненадващото е, че бе и уверена.

Хората се тълпяха на тясната алея. Очевидно би било най-добре всички главни действащи лица да не се размотават прекалено дълго тук.

— Майко — започнах аз, като я хванах за ръката, — преди да тръгнем, трябва да хвърлиш букета.

Наистина бе забавно, но жените явно инстинктивно надушваха тези неща. Само няколко секунди след като майка ми бе заела позиция, за да хвърли цветята, около нея се бе събрала група жени. Изражението на лицата им можеше да се сравни само с това на глутница кокер шпаньоли при споменаването на кучешки шоколадови гранули.

За моя изненада сред тях липсваше една от гостенките. Валентина продължаваше да разговаря с Едмънд и Джак в другия край на алеята и дори не бе забелязала какво става.

— Валентина! — изкрещя Грейс. — Ако не внимаваш, ще пропуснеш букета!

Когато букетът излетя във въздуха, като за малко не се оплете в перото в косата на майка ми, към него се втурна огромна вълна от жени. Започна една добронамерена, но решителна блъсканица. Но никой от присъстващите не притежаваше атлетичните способности и решителността на Валентина.

При думите на Грейс тя повдигна полата си и се устреми тичешком към нас, като разблъскваше с лакти гостите, които й се изпречваха. Светлосинята шапка на майката на Грейс падна на земята, букетът на братовчедката Денис излетя от ръцете й, кафтанът на Глория се озова върху главата й. В крайна сметка Валентина, която много напомняше на олимпийски волейболен играч, се хвърли към букета. В този решителен момент, сякаш като по чудо, всички се бяха отстранили от пътя й. Всички, с изключение на мен.

Валентина се носеше във въздуха и успях да видя почти като на забавен кадър как годежният й пръстен се приближаваше, подобно на някоя малка комета, която се бе насочила, за да се сгромоляса… върху лицето ми. Дъхът ми спря, когато той с все сила се удари точно в орбитата на окото ми — рязко и болезнено. Той ме запрати на земята и единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, бе, че никога не бях изпитвала нещо подобно през живота си.

Седнах на земята. Бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера какво се бе случило. Бавно започнах да усещам кръвта, която се стичаше по носа ми, и силното пулсиране на очната ми орбита.

Тъкмо се чудех дали около главата ми не се въртяха звездички, както ставаше при героите от анимационните филми, когато се сетих нещо друго. Никой въобще не бе забелязал какво ми се бе случило. Вниманието им бе изцяло погълнато от цветята. Наблюдавах, зашеметена и объркана от изгодната позиция, в която се намирах, на земята на паркинга. Едва успявах да видя през тълпата.

Патрик бе там. Не бе облечен толкова официално, колкото на сватбата си с Грейс. Той се усмихваше на Шарлот.

— Миличка, ти ще си следващата, която ще тръгне към олтара — шеговито я подкачи той и я прегърна. Кимна към цветята, които тя стискаше здраво. Бе успяла само с няколко секунди да изпревари Валентина.

— Да не би да има някого, когото криеш от нас? — попита той и се засмя.

Шарлот го погледна и се изчерви толкова силно, сякаш температурата на бузите й се бе покачила до 90° С. Задоволството й от факта, че бе хванала цветята, бе видимо, защото, откакто се познавахме, не я бях виждала да се усмихва така широко. Реших да се опитам да се изправя, за да ида и да я поздравя.

Но в този момент изгубих съзнание.