Джейн Костело
Шаферки (49)

Глава 49

Приемната представляваше огромна стая, която бе пълна с различни сватбени дреболии, които можеха да бъдат открити единствено по страниците на списание „Хелоу“. Имаше украшения за маса, високи метър и половина, изработени от бели рози и пера, осеметажна торта с глазура от бял шоколад и ягоди, а над нас се издигаше огромна мрежа, пълна с балони.

— Перата не са ли забавни? — възхищаваше се майка ми, докато приближаваше към мен, носейки две чаши. — Трябва да попитам Джорджия откъде ги е взела.

— Майко, като се има предвид, че твоята приемна ще бъде на ливада, не съм убедена, че дългите пера и зашеметяващият ефект ще бъдат удачни — отвърнах аз и взех едната чаша.

— О, не, не смятам да ги поставям в приемната — продължи тя. — Мислех си, че бих могла да си направя украшение за главата. Нали се сещаш, нещо в стил а ла „Мулен Руж“. Разбира се, цветът им трябва да отива на роклята ми. Нали ти казах, че съм решила да е зелена.

Не бях напълно убедена, че островите Сили бяха подготвени за начина на обличане на майка ми, но днес те станаха свидетели на уникалния й стил, който постигна невероятен резултат. Тя бе избрала пурпурно пончо, шапка с мека периферия, каквито са се носили през шестдесетте и толкова къса пола, че за жена на нейната възраст това би трябвало да се счита за престъпление.

Единственото хубаво нещо, което можех да кажа за този ансамбъл, бе, че поне горе-долу имаше хубави крака. Жалкото бе, че в момента бе нахлузила оранжев чорапогащник с индийски десени, които я правеха да изглежда така, сякаш страда от гангрена в първи стадий.

— Здравей! — промълви един глас, аз се завъртях и пулсът ми се ускори. Това бе Джак. — Помислих си, че сигурно морето ви е отнесло, всички бяхте толкова дълго време навън с онзи фотограф.

— Ох, не питай! — отвърнах аз и се втренчих в очите му.

Той отново ме погледна така, сякаш се опитваше да ми каже нещо. Но не можех да разбера какво.

— Аз съм Джак — най-накрая промълви той и протегна ръка към майка ми, за да се здрависат.

О, боже, майка ми! Незнайно защо бях обхваната от кратковременна амнезия и бях забравила за присъствието й. С нейната щура шапка и грозен чорапогащник. И… о, мамо, моля те, дръж се нормално.

— Драго ми е да се запознаем — отвърна тя с усмивка. — Аз съм Сара, майката на Иви. Предполагам, че сте едно от бившите гаджета на дъщеря ми?

Тази жена бе истинско бедствие.

— Не, мамо — подскочих аз. — Джак е…

— О, простете. Но напоследък тя явно е насъбрала много от тях — добави тя, за да добие той по-ясна представа за броя им. — Където и да отида, се натъквам на някого, с когото тя вече е излизала.

— Ха, ха, ха, ха, ха! — ломотех аз, като в същото време ми идеше да я удуша. — Това беше доста добро, майко. Както и да е, ъъъ, ами, ъъъ…

Опитах се да насоча разговора към тема, на която майка ми нямаше да ме злепостави. Но някак си бе много трудно да измисля подобна тема.

— Сара, много се радвам, че се запознахме — отвърна Джак. — Макар че веднага се досетих, че сте майка и дъщеря. Много си приличате.

Господ да ми е на помощ! Надявам се, че не смята, че гардеробът ми бе като нейния.

— Извинете ме за минутка — каза майка ми, — но умирам от глад.

Надявах се, че тя ще изчезне, за да се опита да си потърси нещо за ядене, но за съжаление не стана така. Вместо това, почти като в ръгби мач, се нахвърли върху една от сервитьорките, която носеше поднос с чаши шампанско.

— Имате ли представа кои от тези храни са органични? — попита тя.

Сервитьорката, която явно бе наскоро завършила ученичка, поклати глава:

— Съжалявам, но не знам.

— А нещо, което да е с желатин?

Момичето отново поклати глава:

— Не съм сигурна.

— А нещо вегетарианско?

— Ами мисля, че онова със спанака — посочи нещо бледозелено, поставено най-отгоре върху еклери, подредени под формата на квадрат.

— А еклерите не са с животинска мазнина?

— Не съм много сигурна.

— Майко — прекъснах я аз, — нужно ли е да задаваш всички тези въпроси?

— Разбира се! — отговори тя. — А ти, млада госпожице, трябва да правиш същото. Нали имаш алергии?

Всъщност имах само една алергия — към стриди, но въпреки това от много години не бях получавала реакция от тях.

— Та, докъде бях стигнала? — продължи майка ми. — Ами яйцата от кокошки, отглеждани в клетки ли са?

Сервитьорката изглеждаше така, сякаш ако майка ми й зададеше още един въпрос, главата й щеше да експлодира, затова предложи:

— Ако искате, мога да ида и да попитам главния готвач?

Майка ми сви рамене:

— Добре тогава, ще рискувам — и се запъти, за да напълни салфетката си с толкова много сандвичи, че биха стигнали за изхранването на едно малко семейство в продължение на два дни.

Опитвах се да измисля нещо, което да кажа и да отклоня вниманието на Джак от тази странна случка, но отново се мъчех и не можех да се сетя за нищо подходящо.

— Хубава ли е спалнята ти? — попитах аз и веднага осъзнах, че може би щеше да реши, че си прося покана, за да я разгледам и да останем насаме. — Не че искам да я видя — бързо добавих аз. — Добре де, няма да имам нищо против и да я видя. Но не защото искам, ами нали се сещаш. — О, господи! — Моята е с веранда — вметнах аз. Голяма глупачка си, Иви. Дори майка ми бе спряла да нагъва сандвичите и се чудеше накъде бия.

— Да — отвърна Джак.

— Каква е? — попитах аз. — Искам да кажа, как изглежда? Мисълта ми е каква е?

— Да, моята спалня е хубава — спокойно отговори той. — Има и веранда, издигаща се над залива. Всъщност е невероятна. Никога преди това не съм бил на тези острови и започвам да се чудя защо. Ще бъде хубаво, ако някой ден отново дойда тук, но за по-дълго време.

— Мястото е прекрасно, нали? — намеси се майка ми. — И целият този разкош, истинско удоволствие! Не съм свикнала с подобно нещо. Почивките ми са много по-различни.

О, не! Не споменавай за седмицата, в която си почиствала замърсяваните райони в Египет. Моля те, не споменавай това…

— Прекарах една седмица в почистване на замърсяваните райони в Египет — съобщи тя.

— Наистина е забавно, защото едно от момичетата от работата ми беше на подобна почивка — отвърна Джак. — Много й харесало, и така, както го разказваше, звучеше доста забавно.

— Виждаш ли? — обърна се майка ми към мен, а после отново се извърна към Джак. — Иви ме смята за луда.

— Убедена съм в това — промърморих аз.

— Ами, ясно е, че не е лъжица за всяка уста — добави Джак. — Но винаги бих предпочел това, вместо да прекарам една седмица в Бенидорм^[1].

— Видя ли? — повтори майка ми. — Ето защо смятам, че трябва да слушаш приятелите си повече.

Въобще не ми харесваше начинът, по който тръгна този разговор.

— Ами да — обадих се аз. — Аз също бих го предпочела пред седмица в Бенидорм — което всъщност не бе вярно, — но има толкова други места, които бих посетила. Не съм сред онези хора, чиято представа за пътуване в чужда държава се изчерпва с брошура със стандартните дестинации.

— Не си — обади се майка ми. — Но така или иначе скоро ще бъдеш прекалено стара за подобно нещо.