Джейн Костело
Шаферки (53)

Глава 53

Реших да се поразходя с надеждата, че гаденето щеше да поотмине.

Но след като прекарах двадесет минути в опити да придържам косата си, за да не развали вятърът прическата ми, и през цялото време слушах как сватбеното парти ставаше все по-оживено, разбирах, че това нямаше да помогне. Запътих се към приемната и се натъкнах на майка ми.

— Здрасти, мамо! — поздравих аз.

— Олеле! — възкликна тя.

— Какво има? — не вярвах косата ми да изглежда толкова зле.

— Иви, да не би да си яла скариди? — попита тя със загрижен вид.

Намръщих се:

— Не мисля, макар че…

Сега, като се замислих, се сетих, че малко по-рано изядох няколко сандвича, които бяха покрити с някаква неопределена лепкава слуз. Очите ми се разшириха, когато видях израза, изписан по лицето на майка ми. Въобще не ми харесваше това, което виждах. Вдигнах ръце и докоснах лицето си, за да открия нужното доказателство. Очевидно бях яла скариди. И за първи път през последните две години те бяха предизвикали алергична реакция. Само това ми липсваше в ден като днешния.

— Тези противни сандвичи — възкликнах аз. — Въобще не исках да ям тези проклети неща. Хапнах ги, просто защото нямаше какво да правя, докато водех някакъв досаден разговор с Вера, лелята на Джорджия.

— Слушай, не изпадай в паника — обади се майка ми. Доста ме подразни, защото явно реши, че при възникналата ситуация тя трябваше да бъде тази, която да запази спокойствие и да прояви здрав разум. — Да идем да си напръскаш лицето с вода. Оттокът може да намалее. Хайде, аз ще те прикривам.

Двете се промъкнахме през двойната врата и се опитахме да пресечем залата, без да бъдем забелязани като двама жалки крадци аматьори.

Бях закрила лицето си с ръка и се преструвах, че имам главоболие, а майка ми пристъпваше на около десетина сантиметра пред мен. Замисълът бе да вървя плътно зад гърба й, за да не успее никой да види на какво приличам. Всичко би било чудесно, само дето тя постоянно ме спъваше и едва не се озовах върху едно гнездо от целувки.

Когато стигнахме до дамската тоалетна, аз си поех дълбоко дъх и погледнах в огледалото.

— Мили боже! — възкликнах аз.

— Е, стига де, не е чак толкова зле — успокой ме тя.

— Нека ти напомня, че преди малко каза абсолютно същото нещо — мърморех аз. — Но тук въобще не става въпрос за твоето лице.

Нямаше да продължа и да кажа, че приличах на „Човекът слон“^[1], но с тези подути очи и петна по бузите подозирах, че той за нула време щеше да ме победи на конкурс за красота. Внезапно вратата се отвори и влезе Грейс.

— Боже господи! — възкликна тя с такова изражение, сякаш бе станала свидетел на автомобилна катастрофа.

— Моля те, само недей да крещиш — отвърнах аз. — С това чашата би преляла.

— Какво е станало с теб? — попита тя. — Изглеждаш така, сякаш са те пребили.

— Благодаря ти — отговорих аз. — Наистина имах нужда от някого, който да ме накара да се почувствам по-добре. Получих алергична реакция от някакви скариди.

— Мислех, че не си получавала от години — учуди се тя.

— Не бях — отговорих аз, — вероятно защото не съм докосвала скариди през всичките тези години.

— А защо яде днес? — попита тя.

— Ами не разбрах, че са скариди. О, виж, няма значение! — изстенах аз. — В момента изглеждам така, сякаш съм си завряла главата в пчелен кошер! Какво по дяволите ще правя сега?

Майка ми въздъхна и вметна с практичен тон:

— Не може да се направи почти нищо. Просто трябва да изчакаш да спадне оттокът. Но погледни на това оптимистично.

— Тоест? — попитах аз.

— В Папуа Нова Гвинея има племена, които намират подобни неща за много привлекателни — информира ме тя. — Те полагат извънредни усилия, за да се сдобият с подобен ефект върху лицата си.

Благодаря, мамо. Много ти благодаря.