Джейн Костело
Шаферки (44)

Глава 44

Редакцията на „Дейли Еко“

Сряда, 4 април

Бях изправена пред журналистическа дилема: как да напиша кратка интересна статия за плановете на един от центровете на националната здравна служба по повод това, да започне да приема пациенти без предварителен час по-рано сутрин?

Седях и изучавах съобщението за пресата, а в редакцията около мен кипеше живот. Вдясно от мен се намираше Джулс, която щеше да се занимае с новината на деня — сензационна история за терористичен заговор в една ливърпулска закусвалня, който полицията успя да разкрие едва тази сутрин. Срещу мен бе Лаура, която разговаряше по телефона със службата по спешни случаи, за да получи достоверна информация за главната статия на първа страница, посветена на верижната катастрофа от четири коли на шосе М56. Дори Лари, двадесет и две годишният младеж, довършваше обясненията към снимката на първа страница.

— За теб е! — изкрещя Джулс и се спусна към редакцията, когато Саймън, редакторът на информационния отдел, стовари своята статия, за да й хвърли един последен светкавичен поглед, преди да бъде изпратена на помощник-редакторите.

Погледнах към моето съобщение за пресата и въздъхнах. Не можех да си спомня кога за последно Саймън ме бе накарал да напиша нещо за всекидневното издание, нещо, което да вдигне адреналина ми. Всъщност, въобще не можех да си спомня кога за последно Саймън ме бе помолил да напиша материал, който щеше да предизвика реакция, различна от внезапен пристъп на нарколепсия.

— За теб е! — изкрещя Саймън, когато главният помощник-редактор взе статията, готов да я постави на първа страница и да й лепне заглавие.

Все още търсех вдъхновение, докато си мислех, че щях да го намеря по-бързо, ако наблюдавах някои от намалените бързосъхнещи бои и лакове.

— И така, Иви Харт! — извика Саймън към мен, след като бе предал и последната статия. — Ела насам.

Сърцето ми подскочи. Може би го бях преценила напълно погрешно. Вероятно се канеше да ми възложи сензационна статия за следващото издание. Може би в крайна сметка името ми щеше излезе на първа страница днес. Втурнах се към кабинета му, а химикалът и тефтерът ми бяха в бойна готовност.

— Добре, Харт! — отвърна той, като успя да ме погледне надменно, и то с такъв поглед, че сякаш всеки момент бе готов да ме убие. — Чудя се дали можеш да ми обясниш нещо.

Разколебано попитах:

— Да?

— Как стана така, че друг се добра до сензационната новина преди теб?

— Моля? — попитах аз и започнах да прехвърлям в съзнанието си всяка една статия, която бях написала през последните две седмици. — За коя новина става въпрос?

— За нашия четириног приятел — отвърна Саймън.

— Извинявай, Саймън — повторих аз, — но не мога да разбера за какво говориш.

— За свинята! — сопна се той, а изражението му подсказваше, че вероятността днес да бъда натоварена с отразяването на гореща и сензационна новина бе толкова голяма, колкото това да се сдобия с титлата Мис Свят. — Свинята, която говореше италиански!

— Всъщност беше френски — поправих го аз, но веднага след като го изрекох, разбрах, че тази подробност бе толкова важна за него, колкото и любимият цвят на прасето.

— Въобще не ми пука. Ако ще и суахили да говори! — изкрещя той и метна някакъв вестник към мен. — Статията с излязла в „Дейли Стар“.

Преглътнах с усилие, когато се изправих срещу снимката на шарената свиня Лизи и нейния собственик.

— Доколкото си спомням, ми беше казала, че статията може да остане в резерв.

— Мислех, че може — заекнах аз.

— Не го ли попита дали не е разговарял с националните вестници?

Припомних си разговора с фермера и за момент се зачудих дали би имало смисъл да излъжа. От морална гледна точка нямах никакви угризения от това да се опитам да скалъпя една бърза лъжа за пред Саймън, защото започнах да си мисля, че бе обаятелен, колкото плъх от канализациите. Само дето лъжите не бяха силната ми страна. Бях толкова убедителна в лъжите, колкото и в хвърлянето на копие на Олимпийските игри.

— Ами, спомена ми — признах си аз и се ненавиждах за това, че бях толкова глупава. — Но честно казано, не му повярвах. Не предполагах, че националните вестници биха се заинтересували от някакво си прасе, което може да рецитира всички куплети от „Марсилезата“.

Саймън поклати глава и имах чувството, че за четвърти път тази седмица бях изправена пред директора.

— Слушай, момиченце — той отново ме погледна презрително, — трябва още много да учиш, за да разпознаеш кога една история е добра. Нека ти кажа, едно нещо, в случай, че не съм бил достатъчно ясен: всеки един вестник би харесал история за говорещо прасе, особено като се има предвид, че то владее чуждите езици по-добре от половината ученици в тази държава. Сега се разкарай от погледа ми.

Върнах се обратно на бюрото си и забих поглед в монитора на компютъра, който бързо се превърна в кипящо нарастващо негодувание. Започнах да си представям всички онези неща, които можех да кажа на Саймън, но премълчах.

Е, добре, оплесках нещата. Според редактора на информационния отдел това беше катастрофа. Но това си оставаше история за говореща свиня, независимо дали бе публикувана в „Дейли Стар“, или някъде другаде. Тя нямаше да събори правителства или да спре разрастването на глобалното затопляне. Освен това я бях написала преди седмици. Може и да бях казала, че е била резерва, но не бях казала, че може да изчака до Коледа през 2020.

Вдигнах съобщението си за пресата и тържествено си обещах, че щях да получа правото да напиша специална статия за първата страница на този вестник, дори ако това щеше да бъде последното проклето нещо, което щях да направя в живота си.